Читать «Бог на гнева» онлайн - страница 9

Роджър Зелазни

Не. Отецът си имаше свой фаворит и макар да бе ликвидирало само няколко милиона, това оръжие го впечатляваше най-силно. Пораженията от него бяха най-зрелищни: то блещукаше и вонеше, както се бе изразил веднъж един американски конгресмен, като умряла скумрия в среднощния мрак. А и подобно на храчката, то беше произведено в САЩ.

Наричаше се нервнопаралтичен газ.

Причиняваше взаимно изяждане на телесните органи.

— Е — изръмжа доминус Маккомас, чоплейки острите си зъби, — ако хромият успее, добре. Мен въобще не ме интересува дали фреската прилича на Луфтойфел, или не. Щях да се задоволя с едно тлъсто, лукаво, подпухнало като свинска зурла лице там горе. Нали разбираш, лице на пияница.

Собственото му подпухнало лице сияеше. Колко странно, помисли си отец Хенди, защото Маккомас изглеждаше точно така, както човек би си представил, че изглежда Deus Irae… макар цветната снимка да показваше мъж със замъглени от болка очи, който сякаш страдаше от неизличима, ужасна болест, независимо че в момента се тъпчеше с печено пиле, на врата му висеше цветна гирлянда, а от дясната му страна стоеше грозновато момиче… мъж с блестяща, гъста, разрошена черна коса и четинеста брада, макар че очевидно редовно я бръснеше — беше набола изпод кожата, за което не носеше вина, но все пак бе отличителен знак. На какво обаче? Черният цвят не означаваше зло. Именно черния цвят имаше предвид Мартин Лутер в превода си на „Битие“, казвайки: „Und die Erde war ohne Form und leer.“ Leer, точно така. Тъкмо това беше чернотата. При произнасяне думата напомняше „слой“… филмов негатив, който поради химическата реакция при излагане на пряка светлина става абсолютно черен, покривайки се с непрозрачен като при глаукома пласт. Като в скиталчествата на Едип — онова, което виждаше, или по-скоро не успяваше да види. Неговите очи не бяха слепи, а покрити със слой: като с мембрана. Самият отец Хенди не мразеше Карлтън Луфтойфел, защото тези един милиард хора, които бяха измрели, не бяха изтребени като другите, задушени от нервнопаралитичния американски газ. Тяхната смърт не беше чудовищна.

И все пак това беше сложило край на войната. След като отровният дъжд беше престанал, не беше останал достатъчно личен състав, за да бъде продължена. De mortuis nil nisi bonum, помисли си той: за умрелите само добро. Като това например: вие загинахте заради идиотите, които упълномощихте да ви управляват, защитават и да събират ужасяващи данъци от вас. В такъв случай кой всъщност се оказа кретен — вие или те? Така или иначе, и едните, и другите бяха мъртви. Пентагонът отдавна беше изчезнал, Белият дом, вип-убежищата… De mortuis nil nisi malum, мина му през ума, редактирайки древната поговорка, за да придобие повече смисъл: за умрелите само лошо. Защото те наистина бяха абсолютни глупци. Кретенизмът беше придобил сатанински измерения.

… За да се стигне до безропотното четене на вестници и гледане на телевизия, без да бъде предприето нищо, когато Карлтън Луфтойфел произнесе своята реч в Шайен през 1983 година, така наречената Заблуждаваща с числа реч, в която изтъкваше вдъхновяващия, блестящ довод, посрещнат с одобрителни кимания — че една нация не се нуждае от запазването на определена бройка оцелели, за да функционира. За една нация, беше обяснил Луфтойфел, не е от значение нейният народ, а нейното ноу-хау. Ако хранилищата с бази данни са в безопасност и времевите капсули с микрочипове са заровени на мили под земята и оцелеят, то (както се беше изразил с блясък, сравним, според мнозина наблюдатели във Вашингтон, с този на произнесената няколко десетилетия преди това реч на Чърчил за кръвта, потта и сълзите) „нашите патриотични идиосинкратични етични модели ще оцелеят, защото ще могат да бъдат усвоени от всяко заместило ни поколение“.