Читать «Бог на гнева» онлайн - страница 11

Истинско бедствие. Но беше привикнал. Всъщност това му доставяше удоволствие. Той й се наслаждаваше.

— Добрутро — поздрави го Люрайн. И едва след това видя доминус Маккомас, когото не харесваше. Сбърчи нос и луничките й потрепнаха. Цялото й лице — бледата руменина, червеникавата й коса, кожата й, устните — се сви от ненавист и тя също оголи зъби насреща му. Единствено зъбите й бяха ситни и правилни, сякаш предназначението им не беше да стриват — например предисторически сурови семена — а ловко да разкъсват.

Люрайн имаше хапещи зъби. А не едри като за дъвчене.

Той знаеше, че тя хапе. Знаеше ли? По-скоро се досещаше. Всъщност никога не се бе приближавал до нея. Спазваше дистанция между двамата.

Идеологията на Служителите на Гнева имаше нещо общо с августинския възглед за жените. Догмата включваше страхопочитание, както и елементи от древния култ към Мани — албигойската ерес на катарите от провинциална Франция. За тях плътта и реалният свят бяха зло — те практикуваха аскетизъм. Но поетите и рицарите им се прекланяха пред жените и ги боготворяха. Повелителната, така съблазнителна, така фатална… дори побърканите дами от Каркасон, които носеха сърцата на мъртвите си любовници в малки кутийки за скъпоценности. Както и — дали беше лудост, или по-скоро перверзия? — катарските рицари, които пазеха в инкрустирани кутийки изсъхнали изпражнения на своите любими… култ, безжалостно анатемосан от Инокентий III, вероятно основателно. Но…

Независимо от всички прекомерности, албигойските рицари поети бяха опознали стойността на жената. Тя не беше нито слугиня на мъжа, нито просто „слабото му ребро“ — половинката, склонна към лекомислена съблазън. Тя беше… да, добър въпрос. Докато й поднасяше стол и й наливаше кафе, той се замисли. Някаква върховна ценност се спотайваше в това крехко, луничаво, бледо, червенокосо, яздещо кон двайсетгодишно момиче. Върховна като мощта на самия Бог на Гнева. Но не „мекис“, не „Macht“, не сила или могъщество. По-скоро… тайнство. Следователно тайното познание на гностичната мъдрост е скрито зад една толкова крехка, толкова очарователна стена… но е несъмнено съдбовно познание. Интересно, че истината би могла да е крайно притежание. Жената познаваше истината, живееше с нея, без истината да я убие. Но когато я изричаше… той си спомни за Касандра и за жрицата в Делфи. И изпита страх.

Една вечер, след няколко питиета, беше казал на Люрайн: „Ти носиш онова, което Павел нарича жилото.“

„Жилото на смъртта — незабавно си бе спомнила тя — е грехът.“

„Да.“

Той беше кимнал. Но тя го носеше, без то да я убие. Както отровата не убива пепелянката… или водородните бойни глави не заплашват самите ракети. Всеки нож, всяка сабя имаха два края: единият беше дръжката, другият — върха на острието. Тази жена стискаше знанието откъм безопасния му край, откъм дръжката. Ала когато го протягаше, той виждаше проблясването на тънкото лезвие.