Читать «Бог на гнева» онлайн - страница 87

Клекна и заоглежда земята. Беше покрита с дребни камъни и следи не се забелязваха. Изправи се, разкърши рамене и продължи. Нямаше причина да сменя посоката. Засега ще продължи направо.

Проверяваше от време на време пътя, но той беше все така грапав и каменист. Ще трябва да огледам по-внимателно сутринта, реши Пит.

Крачейки нататък, забеляза някаква светлинка да блещука отляво, точно зад ръба на купчина камъни. Продължи още малко и светлината се засили, докато се превърна в малък огън на открито. Наблизо се открои самотен силует, някакво същество със странно заострена глава. Беше застанало на колене и вниманието му очевидно беше насочено към пламъците.

Пит забави крачка и се втренчи в разкрилата се гледка. След малко при един полъх на вятъра усети тръпчива миризма и устата му се напълни със слюнка. Отдавна не бе хапвал нищо.

Остана доста време на мястото си, след което тръгна към огъня, пристъпвайки бавно и предпазливо. Щом се приближи, зърна блещукането на метален шлем. Беше със заострен връх, който не можеше да забрави лесно. Огледа лицето под него. Да, нямаше никаква грешка.

Той пристъпи по-уверено.

— Ловецо! — възкликна той. — Ти си същият. Нали? Там, при Великата К…

Мъжът се разсмя бурно, от което пламъците потрепнаха.

— Да, да! Идвай и сядай! Не обичам да вечерям сам.

Пит свали торбата си и се отпусна до нея от другата страна на огъня.

— Бях готов да се закълна, че си мъртъв — каза той. — Всичката тази кръв. Нали накуцваше. Мислех, че те е убила. А когато те повлече навътре… Сигурен бях, че с теб е свършено.

Мъжът кимна, докато обръщаше кокалените шишове, на които бяха набодени късове месо.

— Разбирам, че си се заблудил — отвърна той. — Вземи!

Измъкна един шиш от огъня и му го подаде. Пит облиза пръстите си, за да не се опари, и го пое. Месото беше добро, сочно. Понечи да попита от какво е, но се отказа. Един ловец винаги може да намери нещо добро за ядене. Това му беше достатъчно.

Мъжът се хранеше с необичайна предпазливост и щом огледа лицето му, Пит разбра причината: долната му устна беше разцепена дълбоко.

— Да — измърмори ловецът, — кръвта би могла да те заблуди — отчасти от устата ми и отчасти от една неотдавнашна рана върху главата ми, която отново се отвори. Затова нося шлем. — Той го потупа. — Добра работа свърши. Спаси ме да не направи черепа ми на каша.

— А как успя да се измъкнеш от нея? — попита Пит.

— О, нямаше особени проблеми — отвърна ловецът. — Изплъзнах се още докато ме вмъкваше вътре. Вече бях развил черепния й болт почти докрай. Казах само едно врътване и наистина толкова беше достатъчно. С пръсти. Престо! — Той щракна с пръсти и напъха още едно парче месо в устата си. — Така тя се стовари надолу, а аз се измъкнах нагоре. Това беше всичко. Жалко. Но пък й предоставих всички шансове. Знаеш го, нали?