Читать «Бог на гнева» онлайн - страница 17

Съществуваше и друга сфера от реалността, в която очите не можеха да надзърнат. Например ултравиолетовият и инфрачервеният спектър…

Сгушената в креслото срещу него Люрайн, която пушеше алжирска лула от корен на изтравниче, натъпкана с предвоенен добре изсушен тъмен холандски тютюн, го прекъсна:

— Вместо да вземаш хапове, създай някакви инструменти, които регистрират наличието им. Каквото и да е това, към което се стремиш. Отчети го с инструмент. По-безопасно е.

Тя постоянно се страхуваше, че Питър ще попадне в плен на някакво предизвикано от хапчетата състояние, от което няма да се върне. В края на краищата това не бяха лекарства, а неврологични и метаболични ензими, непонятни дори за собствените си производители… а и въздействието им беше различно за всеки човек.

— Не искам да виждам показания върху циферблат — отвърна той. — Не ме интересуват данните, а ме интересува… — направи жест — преживяването.

Люрайн въздъхна.

— Изпитай го тогава. Седни и чакай.

— Не мога да чакам — продължи Сендс. — Защото то няма да настъпи преди гроба.

Неприятелят, когото Новата църква, Служителите на Гнева жадуваха: разрешението на загадката. Макар същевременно да им харесваше да възприемат себе си, оцелелите от войната, като избраници — елита, който Богът на Гнева беше пощадил.

Основната грешка Питър откриваше в логиката им. Ако Богът на Гнева беше зъл, както твърдяха Служителите, той не би пощадил добрите, а най-лошите. Следователно, според собствените им разсъждения, те бяха злото на този свят. Подобно на Карлтън Луфтойфел, бяха останали живи, тъй като бяха прекалено порочни, за да им бъде предложен лечебният балсам на смъртта.

Налудничавата логика го отегчаваше. Затова се обърна към богатия асортимент от хапчета върху масата в малката си всекидневна.

— Добре — каза Люрайн. — Какво всъщност търсиш? Трябва да имаш някаква представа, поне за стойността му… иначе нямаше непрекъснато да купуваш от амбулантните търговци всички тези ситни хапчета за цялото това сребро, което струват. Много съм потисната. Може би тази вечер ще се присъединя към теб.

Днес беше казала на отец Хенди, че възнамерява да влезе в християнската църква, но не беше споделила това нито с Пит Сендс, нито с доктор Абернати. Както винаги, действаше двупосочно… някакъв инстинкт я предпазваше да направи последната крачка.

Пит сбърчи чело и произнесе бавно:

— Веднъж видях онова, което се нарича der Todesstachel. Така поне биха го нарекли твоето приятелче отец Хенди и сакатият Тибор. Те си падат по немската теологична терминология.

— Какво означава ein Todesstachel? — попита тя.

Не беше чувала думата досега, но знаеше, че Tod означава смърт.

— Жилото на смъртта — отвърна мрачно Пит. — Но чуй. „Жило“, като да те ужили буболечка или коприва… това е съвременната употреба. Сега значи да бъдеш засегнат от изпълнено с отрова жило. Например от пчела. Но невинаги е означавало същото. В стари времена, когато например учените на крал Джеймс са написали фразата „Де ти е, смърте, жилото?“ Те са говорели в старинния смисъл. Който е… — Той се подвоуми. — Както да те подразни забележка. Схващаш ли? Ужилена, да речем, до ярост, засегната от обида. Означавало е да те прониже острие. При дуел, например, са се „жилели“ взаимно. Сега бихме казали „пробождам“. Следователно Павел не е имал предвид, че смъртта жили като скорпион с опашката и отровната си торбичка. Имал е предвид пронизване.