Читать «Бог на гнева» онлайн - страница 15

— Но е жив — отвърна отец Хенди.

Тя се вторачи в него, мрачна и развълнувана.

— Ние — продължи той, — както знаеш, го рисуваме. И изпращаме нашия хром, нашия художник да го открие. Имаме базата Ричфийлд и карти. Ааа… Наречи го прагматизъм, ако предпочиташ. Абернати ми го каза веднъж. Но на какво се кланя той? На нищо. Покажи ми. Хайде, покажи ми.

Отецът тресна яростно с длан по масата.

— Ами — промълви Люрайн — може би това е…

— Прелюдията? Към истинския живот, който ще настъпи? Искрено ли вярваш в това? Чуй ме, скъпа. Апостол Павел вярваше, че Христос ще се завърне, докато той самият е още жив. Че „Новото царство“ ще започне през първия век след Христа. Започна ли?

— Не — промълви тя.

— И всичко, което е написал и премислил Павел, се основава на тази заблуда. Но ние не основаваме вярата си на заблуди. Ние знаем, че Карлтън Луфтойфел е служил като проявление на божеството на земята и той показа истинската си същност, а тя беше гневът. Можеш да го съзреш във всяка шепа пръст и камъни. Виждаш го вече в продължение на шестнайсет години. Ако имаше оцелели психиатри, те щяха да ти кажат истината за това, което се опитваш да извършиш. Нарича се „фуга“.

Той замълча.

— А тя се е хванала да спи със Сендс — обади се Ели. Никой не отвърна нищо. Това също съставляваше факт.

А фактът беше нещо, което не можеше да се оспори с думи: той изискваше друго и по-голямо усилие. С което Люрайн Рей и старата църква не разполагаха. Тя владееше единствено с красиви слова като agape, caritas, милосърдие и избавление.

— След като си преживял ужасяващите оръжия и храчката — каза отец Хенди на Люрайн, — вече не можеш да се уповаваш единствено на думите. Разбираш ли?

Люрайн кимна, тревожна, объркана и мрачна.

3.

Докато траеше войната, бяха разработени множество отровни вещества, които след това във всевъзможните си разновидности се въргаляха сред всеобщия хаос и можеха да се открият къде ли не, както всичко останало. Питър Сендс проявяваше подчертан интерес към хапчетата, тъй като някои (съвсем малко, все пак), независимо че бяха замислени като оръжия срещу неприятеля с предназначение да зашеметяват, дезориентират или най-общо казано да възпрепятстват способностите му, имаха и известно положително въздействие.

Поне той смяташе така. Ако човек беше предпазлив, можеше да си направи доза отвара от няколко хапчета. Действаха упойващо, но същевременно разширяваха и изостряха възприемчивостта. Ситни зелени метамфетамини, лъскави червени ’зини, бели плоски дискчета, разделени понякога на две, а по-силните — на четири части, миниатюрни жълти дребосъци… Бе натрупал значително количество, което грижливо пазеше. Никой не подозираше за неговото съкровище… а докато го събираше и къташе, той експериментираше.

Беше убеден, че така наречените халюцинации, причинявани от някои хапчета (единствено от „някои“, си напомняше сам), изобщо не са халюцинации, а възприятия от други сфери на реалността. Едни бяха ужасяващи, други му изглеждаха очарователни.

Странно, но го привличаха първите. Вероятно стародавният му пуритански произход, предполагаше той, го бе направил мазохист. Така или иначе, харесваше му да предприема кратки, опасни пътувания до царството на ужаса… без да изпитва желание нито да стига прекалено далеч, нито да се задържа твърде дълго, а само колкото да надникне.