Читать «Бляскавият двор» онлайн - страница 263

Спомних си за порутената барака в златоносния участък. Струваше ми се, сякаш е било преди цял един живот.

– Дори още нямаме колиба. Ще трябва да я построим или да наемем някой да го направи предвид дърводелските умения на Сед­рик. Освен това точно ти нямаш основание да ми говориш за това – след като си живяла в каютата на кораб на икорите.

Тя се усмихна на шегата, но не я коментира. В седмиците, кои­то бяха изминали след разобличаването на Уо­рън, бяхме научили много повече както за времето, кое­то беше прекарала сред Наследниците в Грашонд, така и за това с икорите. Беше ѝ трябвало дълго време да се отпусне и да заговори, и знаех, че все още имаше неща, кои­то не ни казваше. Надявах се, че щяха да излязат на бял свят след време, когато беше готова. Айа­на беше хванала натясно Джас­пър, като му каза, че от Тамзин е невъзможно да се очаква да се омъжи в близко бъдеще след подобни травматични събития. Айа­на беше спечелила спора и договорът на Тамзин бе удължен.

Тя се извърна и се втренчи с празен поглед в морето от хора.

– Има нещо – ами, тоест има нещо, за кое­то трябва да говоря с теб. Нещо, за кое­то трябва да те помоля.

Сериозното ѝ изражение беше стряскащо. Дори плашещо, защото смятах, че най-лошите неприят­нос­ти са приключили. Стиснах ръката ѝ:

– Разбира се.

– Може да е твърде късно... трябваше да го спомена по-рано... но не исках да те обременявам с всичко друго. Но знам, че със Сед­рик спечелихте много пари от продажбата на златоносния участък в Хадисън, и затова си помислих... тоест...

– Тамзин. – Никога през цялото ни време заедно не я бях чувала да говори объркано и несвързано. – Можеш да ми кажеш всичко. Давай, помоли ме каквото трябва.

Така че тя го направи.

Умълчах се за дълго време след това, опитвайки се да осмисля онова, кое­то току-що бях чула. Колкото по-дълго не проговарях, толкова повече се смущаваше тя.

– Мислиш, че съм ужасен човек, нали?

– Какво? Разбира се, че не. – Отново я притеглих към себе си. Спомних си, когато отдавна ми каза, че нямам представа колко много е заложила на карта. И беше права. – Просто съм изненадана, това е всичко. И разбира се, че ще помогна.

Кафявите ѝ очи блестяха от сълзи:

– Много е да искам такова нещо. И разбирам, ако Сед­рик не иска да харчиш парите. Негово право е да...

– Сед­рик не би имал нищо против. И няма значение. Не е нужно да докосвам парите от Хадисън.

Огледах тълпата, наполовина надявайки се, че Никълъс Адълтън може да се е появил. Нямах този късмет. Юридически погледнато, ве­роят­но не се нуждаех от помощта му, но със сигурност щеше да оформи по-доб­ре нещата. След като благодарение на съществените доказателства Уо­рън се бе озовал обвинен и натоварен на кораб обратно към Осфрид, за да отговаря за заплетения си заговор, беше пос­ледвал истински правен кошмар заради земята, коя­то притежаваше в Хадисън. В случаи на държавна измяна земя като тази обикновено преминаваше отново във владение на короната. Той обаче беше имал многобройни наематели, разработващи земята, и във великодушен жест в крайна сметка съдилищата бяха дарили тези участъци. Вместо да се занимава с разкопаването, Сед­рик беше продал своя участък за впечатляваща цена – кое­то ни предостави средствата да откупим договора ми и да съберем спестявания за Уестхейвън. Никълъс ни беше оказал съществена помощ в уреждането на нещата, затова, предполагам, беше заслужил да си отдъхне от нас.