Читать «Бляскавият двор» онлайн - страница 265

Сивокосият Сайлъс ми кимна за поздрав, когато стигнахме до тях.

– Госпожо Торн, чудех се кога ли ще ви видя. Поздрав­ле­ния.

– Благодаря ви. – Подадох му снопа книжа. – Би трябвало да е лесно да намерите баба ми. Сигурна съм, че ще е все още в Осф­ро.

Сайлъс пъхна книжата във вътрешния джоб на палтото си.

– Ще я намеря. Имате ли нужда да предам нещо друго?

Поклатих глава, но Тамзин колебливо пристъпи нап­ред:

– Ако няма да ви затрудни твърде много, гос­по­дин Гарет... аз също имам няколко писма. Адресът е в Осф­ро. Мога да ви платя...

– Просто ми ги донесете, преди да отплаваме след два дни – каза Сайлъс.

– Как е затворникът ви? – попитах.

– Нещастен – отговори Грант. Ухили се и не можех да определя дали усмивката трябваше да е очарователна, или ужасяваща. – Заключен е в трюма на кораба и го посещавам всеки ден прос­то за да съм сигурен, че ще си остане нещас­тен.

Мира дойде при нас, дочула този пос­леден коментар:

– Вероятно ще бъде екзекутиран в Осфрид за държавна измяна. Не мисля, че трябва да се безпокоите да не би скоро да се почувства развеселен.

– Предателството на този вероломен кучи син едва не доведе до започване на вой­на, коя­то щеше да въвлече Осфрид, икорите, Лорандия, баланкуанците и Урос знае кой друг. Щеше да опустоши тази земя и да коства безброй животи. Затова наистина не мисля, че прекалявам, като се старая да му утежня живота. – Грант направи почти красноречива пауза. – Обичам да изпипвам нещата докрай.

Мира завъртя очи и се обърна към Тамзин и мен:

– Може ли да поговорим?

Сбогувахме се с мъжете и бавно се отдалечихме. Тамзин едва не се беше разплакала, когато написах писмото, заливайки ме с благодарности, но сега лицето ѝ светеше по онзи привлекателен, лукав начин.

– Ще ни кажеш ли най-пос­ле, Мира? – попита нас­той­чи­во тя. – Нима ще оставиш бедната Аделейд да се отправи в някаква затънтена земя, без да ѝ кажеш какво смяташ да правиш? Би било толкова жестоко. Тя постоянно ще се тревожи.

Наскоро Мира ни беше казала, че е „взела решение“ за бъдещето си, но нямахме представа какво е. Може би беше решила да се омъжи за възрастния гос­по­дин. Може би беше решила да се върне в Осфрид и да работи. Никое от двете не изглеждаше ве­роят­но обаче предвид усмивката, коя­то постоянно виждах на лицето ѝ. След зрелищното ѝ нападение срещу Уо­рън – заслугата за кое­то, научих, бе на обучението на Айа­на – вече никоя постъпка на Мира не ме изненадваше.

И изглеждаше, че мистерията щеше да про­дъл­жи още малко.

– Съжалявам – каза Мира. – Още не мога да ви съобщя. Но скоро.

– Толкова си жестока – повтори Тамзин.

Мира ме прегърна силно:

– Най-вече прос­то исках да дойда да се сбогувам с теб. Изглежда, вечно все това правим, нали?

Придърпах Тамзин в прегръдката ни:

– И винаги се събираме отново. Сигурна съм, че ще мога да се връщам в Кейп Триумф от време на време. И се надя­вам, че вие ще ми идвате на гости в Уестхейвън.

– Разбира се – каза Мира.

– Само ни кажи, когато се сдобиеш с истинска къща, в коя­то има дос­та­тъч­но легла –истински легла, не слама на пода – за всички – каза Тамзин. – И можеш да се обзаложиш, че веднага ще пристигнем.