Читать «Бляскавият двор» онлайн - страница 260
Ришел Мийд
Подобно на мнозина други опитах да разбера откъде беше дошъл изстрелът. Икорите и хората от неубедителната вътрешна охрана изглеждаха също толкова озадачени. Най-накрая открих онова, което търсех.
И в този момент не можех да преценя кое беше по-невероятно: това, че Тамзин беше сред воините икори...
... или че върху една преобърната каруца стоеше Мира с арбалет в ръце.
31.
Втората ми сватба беше по-голяма от първата. И много по-чиста.
Със сигурност пак възразявах, че нямам нужда от никаква церемония или показност, за да заявя любовта си към Седрик. Една баня и няколко хубави дрехи не променяха начина, по който се чувствах. Но нямаше начин да ги откажа.
В Адория сватбите се провеждаха в кабинетите на магистрати по-често, отколкото в Осфрид, така че не беше необичайно да предпочета това пред някоя църква на Урос. Разбира се, след разкритието, че Седрик е аланзанец, никой не беше истински изненадан. Организирахме празненството си след сватбата в Уистерия Холоу, като поканихме всичките си познати и много хора, които не познавахме. Джаспър неохотно се бе съгласил да ни бъде домакин. Все още не беше доволен от предпочитанията на сина си, но се беше предал и бе приел неизбежното.
Прекарахме първата си брачна нощ в къщата на един аланзанец, познат на Седрик, който беше извън града по работа и ни я беше заел. Не притежаваше нищо от великолепието на някогашната ми градска къща – или дори от това на Блу Спринг – но беше очарователна и чиста. И беше наша. Изцяло наша за нощта. Без страх, че други хора ще ни открият. Без страх, че ще бъдем осъдени.
Сякаш не се бяхме виждали истински от цяла вечност. Тъй като почти никой не знаеше, че вече сме женени, бяхме прекарали двете седмици между процеса и официалната сватба, водейки целомъдрен и отделен живот. Когато се бяхме добрали обратно до къщата след дълъг ден на празненства, внезапното осъзнаване, че най-после сме само двамата, беше толкова необичайно, че почти не знаехме какво да правим.
Но бързо бяхме схванали.
На другата сутрин се събудих от струяща през еркерния прозорец на спалнята слънчева светлина. Седрик лежеше долепен до гърба ми с ръце, обкръжаващи талията ми. Прокарах пръсти по колосаните бели чаршафи, вдъхвайки ухание, което бе смесица от ветивера на Седрик, препарата, използван за прането на чаршафите, и парфюма с ухание на виолетки, който Мира и Тамзин ми бяха подарили за сватбата.
– Досещам се, че мислиш – каза Седрик, като притисна буза към гърба ми. – Мислиш много по-усърдно, отколкото би трябвало.
– Опитвам се да запаметя това. Всеки детайл. Светлината, миризмите, усещането от допира. – Претърколих се така, че да мога да погледна лицето му. Утринното слънце осветяваше косата му, която беше безспорно разчорлена. – Дори теб. Вече можем да се събуждаме заедно до края на живота си, но ще мине дълго време, преди да заприлича на нещо като тази стая, това легло.
Той отметна косата ми назад, а после прокара ръка по врата ми:
– Да не започна да те хваща страх?
