Читать «Бляскавият двор» онлайн - страница 259

– Невъзможно! Навлизането на лорандийци във вашите земи означава, че ще застрашат нашите. Никой сред нас не би поз­во­лил такова нещо.

– Синът ви би го сторил.

От редиците на икорите се появи нова говорителка и изведе коня си до този на мъжа.

И аз я познах.

Не бях забелязала Тамзин веднага. Червената ѝ коса се сливаше с техните и освен това беше облечена като тях в дълга до коленете зелена рок­ля, поръбена с онзи кариран плат. Косата ѝ се спускаше на две дълги, хлабави плитки с вплетени в тях медни висулки. Бях зашеметена, когато я видях с обитателите на Грашонд. Но това... това беше дос­та­тъч­но да ме накара да си помисля, че имам халюцинации.

Цялото ѝ излъчване беше спокойно и овладяно, много различно от необуздано емоционалното поведение, кое­то свързвах с нея.

– Синът ви и другите предатели работят заедно с лорандийците, за да подбудят раздор и да изкарат армията на Осфрид от централните колонии – така Хадисън и други ще могат да въстанат срещу короната.

Уо­рън сниши пистолета и се раздвижи до нас:

– Това е лъжа, татко! Невъзможно е да се каже какво са втълпили тези диваци на това момиче. Какво доказателство има тя за нелепото си твърдение?

– Доказателството на факта, че бях хвърлена от лодка насред буря, когато разкрих плановете ви – отвърна тя.

– Лъжи – каза Уо­рън. Отстъпи няколко крачки назад, паника изпълни изражението му. –Това момиче се заблуждава и си измисля.

По стълбите внезапно се изкачи един мъж. Уо­рън се извъртя рязко, за да посрещне този новодошъл. Беше Грант Елиът, твърде неспретнат на вид днес, и не изглеждаше смутен от каквото и да било. Бавно се приближи до мен и имаше вид, сякаш за него едно прекъснато обесване, армия от икори и няколко вероятни предатели бяха част от най-обикновен ден.

– Тя казва истината – заяви той, приковавайки суровия си поглед върху губернатора Дойл, а не върху Уо­рън. Сприхавият и рязък Грант, когото помнех от бурята, се бе върнал. – Има купчини писма. Очевидци, кои­то са готови да свидетелстват.

– Елиът? – Уо­рън зяпна. – За какво говориш, мътните го взели?

Тежкият поглед на Грант падна върху Уо­рън:

– Мисля, че знаеш. За Кортманш. За „куриерите еретици“.

Видях промяната в очите на Уо­рън – това бе моментът, в кой­то значението на тези загадъчни думи, каквото и да бе то, го извади истински от равновесие. И още преди да вдигне пистолета си към Грант, разбрах какво щеше да се случи.

– Внимавайте! – изкрещях и се хвърлих върху Грант. Не го съборих съвсем, но го изблъсках дос­та­тъч­но, за да избегне на косъм куршума, изстрелян от пистолета на Уо­рън. Така се озовах точно пред него за втория куршум от пистолета. И от обезумялото изражение на Уо­рън разбрах, че в този момент за него вече нямаше значение кого ще застреля.

Внезапно чух остър свистящ звук и нещо се раздвижи в периферното ми зрение. В следващия миг Уо­рън вече лежеше на земята, стискаше крака си и крещеше в агония. Предмет с вид на стрела стърчеше от коляното му. Беше същият крак, в кой­то го бях намушкала. Грант коленичи да удър­жи Уо­рън, но това, изглежда, не беше необходимо предвид болезнените му вопли.