Читать «Бляскавият двор» онлайн - страница 256

– Знаех, че може да е скоро – провикнах се към Никълъс, надвиквайки шума. – Но се надя­вах да не е толкова скоро.

– Губернаторът разпорежда кога да бъде изпълнена присъдата – каза Никълъс. – А този губернатор има твърде силен мотив да се погрижи точно това така наречено правосъдие да бъде въздадено. Сигурен съм, че ще забавят изпъл­не­ние­то дос­та­тъч­но, за да привлекат голяма тълпа. Харесва им да има публика – това сплашва хората и ги кара да се държат доб­ре.

Представата за екзекуцията на Сед­рик бе немислима. Ами ако я извършеха? А аз не бях там в пос­ледните му мигове?

Сградата на съда се показа пред погледа ни. Вече бяха издигнали ешафода и на него стояха няколко тъмни фигури. Едната почти несъм­не­но беше Сед­рик. Когато накрая стигнахме до целта си, тълпата задръстваше улицата. Всички искаха да виждат доб­ре, но можеха да се приближат само до определено разстояние. Никой не се отказваше от мяс­тото, за кое­то се беше преборил, така че беше трудно да си пробием път нап­ред.

Близо до задния край на тълпата зърнах Айа­на. Беше заслонила очите си с длан да се предпази от слънцето и оглеждаше тълпата. Забърза към мен:

– Аделейд! Чудех се къде си. Виждала ли си Мира?

– Не, но мислех, че ще е тук. Трябва да се провра през тълпата – казах нас­той­чи­во. – Трябва да стигна там горе.

Тя се присъедини към нас без колебание, а Никълъс попита:

– Оправдаха ли Уо­рън Дойл?

Тя се намръщи и кимна.

Айа­на ни помогна да си пробием път през тълпите. Спечелихме си множество гневни ругатни, но про­дъл­жихме упорито нататък. Въпреки това се придвижвахме бавно и едва бяхме изминали половината път, когато губернаторът Дойл излезе пред ешафода. Сега видях Сед­рик ясно, с вързана зад гърба му здрава ръка, и сърцето ми се сви. Уо­рън стое­ше наб­ли­зо заедно с палач с качулка.

– Почтени граждани на Денъм – изкрещя губернаторът. – Тук сме да видим въздаването на справедливост – да помогнем за пречистването на нашата колония и да прогоним всички зли сили от нея.

Тълпата бе поутихнала и реших да рискувам.

– Губернатор Дойл! – изкрещях. – Губернатор Дойл!

Той не ме чу, но няколко поразени зяпачи ми изшът­каха. Опитах се да се приближа.

– Днес ви представям един еретик – не прос­то какъв да е еретик, а един от мръсните алан­зан­ци. – Около нас се разнесоха съскания. – Еретик, кой­то практикува черни изкуства и извършва нечестиво общуване с шестте разпътни ангела.

Бях се приб­ли­жила малко и опитах отново:

– Губернатор Дойл!

Той все така не чуваше, но хората пред мен се обър­наха да видят какво става. Направиха ми път чисто и прос­то от любопитство и при следващия ми опит мъжът ме чу:

– Губернатор Дойл!

Той затърси от коя посока бе дошъл гласът и ме забеляза:

– Лейди Уитмор. Изпуснахте процеса.

Тълпата се раздели, за да мина, и беше лесно да стигна отпред. Забързах към стълбите на ешафода, сключвайки поглед с този на Сед­рик. Двама вой­ни­ци понечиха да ме възпрат, но Уо­рън пок­ла­ти глава към тях.

– Оставете я да се сбогува. – В гласа му нямаше съчувствие.

Вдигнах книжата във въздуха: