Читать «Блудната дъщеря» онлайн - страница 42

— Сигурна съм само в едно нещо, дете — че и двамата обичат теб.

— Тогава защо папа престана да се прибира?

— Не мога да ти кажа, но каквито и да са причините, трябва да се отнасяме към тях с разбиране, като зрели хора — каза мис Тредголд и оправи една къдрица, спуснала се на челото на момичето.

Флорентина се почувства много незряла и се запита дали Жана д’Арк се е чувствала толкова нещастна, когато е изгубила любимата си Франция. След като мис Тредголд тихо затвори вратата, тя пъхна ръка под леглото, за да намери спокойствие във влажния нос на Елинор.

— Поне ще имам винаги теб — прошепна тя.

Елинор се измъкна от скривалището си, скочи в леглото и се настани до Флорентина, обърната към вратата — ако мис Тредголд се появеше отново, щеше да й се наложи бързо да се изнесе до кошницата си в кухнята.

Флорентина не видя баща си през цялата лятна ваканция. Отдавна бе спряла да вярва на обясненията, че растящата хотелиерска империя го държи далеч от Чикаго. Когато споменаваше за него пред майка си, отговорите на Зофя често бяха доста горчиви. А от дочутите телефонни разговори разбра, че майка й е започнала да се консултира с адвокати.

Всеки ден Флорентина извеждаше Елинор на разходка по Мичиган авеню с надеждата да види колата на баща си. Една сряда реши да изневери на традицията и тръгна на запад, за да разгледа модните магазини на Ветровития град. Елинор беше доволна от големите улични лампи, които неотдавна бяха поставени на двадесет метра една от друга. Флорентина вече си бе купила сватбена рокля и бален тоалет с петте долара джобни пари, които й се отпускаха всяка седмица, и тъкмо оглеждаше една елегантна вечерна рокля за петстотин долара от витрината на „Марта Уидъредс“ на ъгъла на Оук стрийт, когато видя в стъклото отражението на баща си. Без изобщо да се замисли и да се огледа, тя се хвърли на улицата, като го викаше. Един жълт автомобил наби спирачки и рязко зави пред внезапно появилата се синя пола, след което се чу тъп удар. Останалите коли спираха сред писъци на спирачки, а един добре облечен мъж, следван по петите от полицай, изтича на шосето. Миг по-късно Авел и таксиметровият шофьор стояха и гледаха невярващо безжизненото тяло.

— Мъртва е — каза полицаят, поклати глава и извади бележник от джоба си.

Разтреперан, Авел падна на колене.

— И най-лошото е, че вината е моя — каза той и вдигна поглед към полицая.

— Не, папа, аз съм виновна — изплака Флорентина. — Не трябваше да слизам на улицата. Аз убих Елинор.

Шофьорът на таксито, който бе ударил лабрадора, обясни, че не е имал избор — трябвало да удари кучето, за да не пострада детето.

Авел кимна, вдигна дъщеря си на ръце и я отнесе до тротоара, като не й позволяваше да поглежда назад към смазаната Елинор. Настани я на задната седалка на колата си и се върна при полицая.

— Казвам се Авел Розно…

— Зная кой сте, сър.

— Мога ли в такъв случай да оставя нещата на вас, полицай?

— Да, сър — отвърна полицаят, без да вдига очи от бележника си.

Авел се обърна към шофьора си и му нареди да кара към „Барон“. Държеше дъщеря си за ръка, докато минаха през препълнения коридор към частния асансьор, който ги отведе на четиридесет и втория етаж. Когато вратите се отвориха, Джордж ги чакаше. Канеше се да поздрави кръщелницата си с някоя полска шега, но забеляза лицето й.