Читать «Благородна кражба» онлайн - страница 4

— Чудя се… — Емили се зазяпа през прозореца — … кой ли живее на „Сейнт Джеймз“ номер единайсет.

— Тук е.

Двете пристигнаха на адреса късно следобед.

„Сейнт Джеймз“ номер 11.

— Кой е онзи, който ни гледа? — попита Емили.

— Не е човекът, дето ти е пращал любовните си признания — отвърна Роуз. — Той само е помогнал за пренасянето на стълбата, но съвестта го гризе. Там вътре сега е лудият глупак, който ти пращаше писмата. И ако не се размърдаме, цялата улица ще се събере тук. Побързай.

Те минаха по верандата и натиснаха звънеца. Входната врата широко се отвори. На прага стоеше осемдесетинагодишен старец и ги гледаше удивено.

— Господи! Емили Бърнис Утрис — възкликна той. — Здравейте!

— Какво се опитвате да направите, по дяволите — попита Емили Бърнис Утрис.

— В момента ли? — попита старецът. — Чаят е готов. Заповядайте.

Двете предпазливо влязоха вътре, настаниха се, готови да избягат, и го гледаха, докато наливаше вряла вода върху някакви оранжеви чаени листа.

— Сметана или лимон? — попита той.

— За мен без сметана и лимон! — отвърна Емили.

— Заповядайте.

Двете взеха чашите си, но не казаха нищо и не отпиха.

— Приятелят ми позвъни, за да ми признае, че ви е съобщил моя адрес — каза мъжът. — Тази седмица невероятно ме натъжи.

— А как мислите се чувствам аз? — възкликна Емили. — Значи вие наистина сте онзи, който ми открадна писмата и ми ги пращаше обратно?

— Аз бях, да.

— Добре тогава, какво искате?

— Какво искам ли? Не, не! Да не сте решили, че ви изнудвам? Колко глупаво от моя страна да не се сетя, че ще си помислите така. Не, не! Това ли са писмата ви?

— Да!

— Най-горното писмо, онова от четвърти юли двайсет и първа. Имате ли нещо против да го отворите? Просто го дръжте така, че да не го виждам, и ме оставете да говоря, става ли?

Емили припряно отвори писмото в скута си и каза:

— Е?

— Само това — каза старецът, затвори очи и съвсем тихо започна:

— Скъпа Емили…

Емили рязко си пое дъх.

Мъжът зачака със затворени очи, после повтори думите, написани от вътрешната страна на клепачите му:

— Скъпа Емили. Не зная как да изразя всичко онова, което ми е на сърцето…

Тя въздъхна.

Старецът продължи шепнешком:

— … Възхищавам ти се от толкова много месеци и години и все пак, когато се срещахме, когато танцувахме или ходехме на пикник с приятелите ти край езерото, не можех да ти кажа нищо — но сега най-после трябва да изразя най-скъпите си мисли, иначе ще полудея.

Роуз извади носната си кърпичка и избърса носа си. Емили извади своята и избърса очите си.

Гласът му беше тих, после висок и накрая отново тих:

— … и самата мисъл за нещо повече, за лека целувка, ме разтърсва дотолкова, че дори смея да я изразя с думи…

Той завърши с едва доловим шепот:

— … засега ти пращам любовта и най-нежните си чувства за твоя бъдещ живот. Подпис: Уилям Рос Фийлдинг. А сега — второто писмо.

Емили отвори второто писмо и го завъртя така, че той да не го вижда.

— Мила моя Емили — започна старецът. — Ти не отговори на първото ми писмо, което би могло да означава няколко неща: че не си го получила, че са го скрили от теб или че си го получила и скъсала. Ако съм те обидил, прости ми… Където и да ида, чувам твоето име. За теб говорят млади мъже. Млади жени разнасят слухове, че скоро си щяла да заминаваш с океански лайнер…