Читать «Благородна кражба» онлайн - страница 2

— Първо да разберем какво липсва. Размърдай се.

Като си светеха с джобно фенерче, те отключиха капака на тавана и се качиха в мрачното помещение.

Емили насочваше лъча напред — към старите куфари, детския велосипед и ужасно грозния полилей.

— Нищо не липсва — каза Роуз. — Много странно.

— Възможно е. Ето го сандъка. Помогни ми.

Капакът отскочи нагоре и отвътре блъвна прах и мирис на старост.

— Боже мой, спомняш ли си това? Парфюм „Бен Хур“ хиляда деветстотин двайсет и пета, пуснаха го заедно с филма!

— Тихо — рече Емили. — О, тихо!

Тя насочи лъча на фенерчето към хлътнало място в стара празнична рокля: нещо като хралупа, дълбока пет, широка десет и дълга двайсет сантиметра.

— Мили Боже! — извика Емили. — Няма ги!

— Какво?

— Любовните ми писма! От деветнайсета, двайсета и двайсет и първа! Увити с розова панделка. Бяха трийсет. Няма ги!

Емили зяпаше правоъгълната като ковчег вдлъбнатина в старата празнична рокля.

— Защо им е да крадат любовни писма, писани толкова отдавна от човек, който сигурно е покойник?

— Емили Бърнис! — възкликна Роуз. — Къде блееш напоследък? Не си ли гледала онези предавания по телевизията, дето после ти се иска да си измиеш устата със сапун? Ами клюкарските колони в градския вестник? Обръщала ли си внимание на ония безумни женски списания във фризьорския салон?

— Старая се да не им обръщам внимание.

— Следващия път го направи! Утре ще ни позвънят по телефона. Онези, които са откраднали писмата ти, ще поискат пари, за да ги върнат, иначе ще ги пратят в някое женско списание. Изнудване. Какво друго? Хайде!

— Не се обаждай в полицията! О, Роуз! Не искам да ми изкарват мръсното бельо на показ! В килера останало ли е малко вино? Размърдай се, Роуз! Това е краят на света!

Докато слизаха долу, едва не паднаха по стъпалата.

На следващия ден всеки път, щом покрай къщата им минаваха коли за специални пощенски доставки, Емили разтваряше завесите в дневната и очакваше да спрат. Но те продължаваха нататък.

На по-следващия ден, когато един бус за ремонт на телевизори намали, за да потърси някакъв адрес, Емили излезе, за да се изправи срещу всеки невъзпитан репортер, душещ наоколо. Такъв не се появи.

На третия ден, когато интуицията й подсказваше, че вече е минало достатъчно време и „Грийн Таун Газет“ най-после ще излее помията си, помия нямаше.

Но…

На четвъртия ден в пощенската й кутия падна едно-единствено писмо, без да се появи какъвто и да било пощальон. Името на Емили беше написано сякаш с лимонов сок и нагрято, за да изпъкнат буквите.

— Виж — прошепна тя. — Емили Бърнис Утрис! И старият печат е от четвърти юни двайсет и първа. — Тя вдигна писмото пред очите си. — Онзи, който го е откраднал преди четири дни, сега ми го праща обратно! Защо?

— Отвори го — каза Роуз. — Пликът е отпреди шейсет и две години. А какво има вътре?

Емили дълбоко си пое дъх и измъкна крехкия лист, калиграфски изписан с кафеникаво мастило.

— Четвърти юни хиляда деветстотин двайсет и първа година — прочете тя. — И писмото започва така:

Скъпа Емили…