Читать «Благородна кражба» онлайн

Рей Бредбъри

Благородна кражба

Емили Уилкс отвори очи, сепната от странен шум в три през нощта. Нямаше луна и само звездите безучастно гледаха от небето.

— Роуз? — попита тя.

Сестра й лежеше на другото легло на няма и метър от нея, с широко отворени очи, така че не беше изненадана.

— Чу ли го? — рече тя и провали всичко.

— Аз щях да го кажа — отвърна Емили. — Но след като, изглежда, вече знаеш, няма смисъл…

Тя млъкна и седна на леглото. Роуз я последва, сякаш ги теглеха невидими конци. После останаха да седят така, две стари сестри, едната на осемдесет, другата на осемдесет и една, съсухрени като мумии, вързопи от нерви, и зяпаха към тавана.

Емили Уилкс кимна с вдигната нагоре глава.

— Онова ли чу?

— Сигурно са мишките на тавана.

— Звучи като нещо по-едро. Плъхове.

— Да, но все едно, че са обути в ботуши и носят чували.

Това подейства. Скочиха от леглата, грабнаха халатите си и се втурнаха на долния етаж толкова бързо, колкото им позволяваше артритът. Никоя не искаше да остане близо до онзи, който носи такива ботуши.

Долу се вкопчиха в перилата и се втренчиха към тавана.

— Какво може да прави някой на нашия таван по това време на нощта? — прошепна Емили.

— Защо им е да крадат всичките ни стари боклуци?

— Мислиш ли, че ще слязат долу и ще ни нападнат?

— Какво! Две оглупели бабички с провиснали задници?

— Слава Богу, че капакът на тавана се отваря само отдолу и е заключен.

Стъпка по стъпка се заизкачваха към тайнствените шумове.

— Зная! — внезапно каза Роуз. — Писаха го миналата седмица в чикагските вестници: крадат стари мебели!

— Пфу! Единствените антики тук сме ние!

— И все пак горе има някои неща. Един стол „Морис“, адски стар. Няколко по-стари стола за трапезария и онзи кристален полилей.

— Купен през хиляда деветстотин и четиринайсета от вехтошарника. И толкова грозен, че дори не можахме да го изхвърлим с другия боклук. Слушай.

Горе бе по-тихо. Стигнаха на втория етаж, втренчиха се в капака на тавана и наостриха уши.

— Някой отваря сандъка ми. — Емили притисна устата си с длани. — Чу ли? Пантите му имат нужда от смазка.

— Защо им е да отварят сандъка ти? Вътре няма нищо.

— Може би нещо…

В мрака над тях капакът на сандъка се захлопна.

— Глупак! — прошепна Емили.

Някой внимателно запристъпва на пръсти на тавана — беше се сетил, че е проявил несръчност.

— Горе има прозорец и те излизат през него!

Двете сестри се втурнаха към прозореца в спалнята си.

— Отвори мрежата и си подай главата навън! — извика Роуз.

— И да ме видят? Няма да стане!

Зачакаха и чуха стържещ звук, после нещо изтрополи на отбивката долу.

Сестрите ахнаха и отвориха мрежата на прозореца. На улицата две сенки носеха дълга стълба. Едната стискаше в свободната си ръка малък бял пакет.

— Откраднали са нещо! — изсъска Емили. — Ела!

Слязоха на долния етаж и широко отвориха входната врата. На покритата с роса морава се виждаха два чифта стъпки. Рязко потегли паркиран до тротоара камион.

Двете жени се затичаха и заслониха очи, за да прочетат отдалечаващия се регистрационен номер.

— Проклятие! — извика Емили. — Видя ли го?

— Само седем и девет. Да позвъним ли в полицията?