Читать «Битката за Фондацията» онлайн - страница 84

— Не смятам, че се нуждаем от метафизични спорове. Като оставим боговете настрани, какво се е случило?

— Имам информация, че Негово величество и Вечно любим Император Клеон I е решил да назначи нов главен градинар. Той ще е първият новоназначен за близо четвърт век.

— И какво толкова?

— Не ти ли се струва важно?

Глеб Андорин помисли за миг:

— Не съм фаворит на твоите богове. Нищо важно не виждам.

— Дойде ли нов главен градинар, Андорин, става същото, когато дойде какъвто и да е друг нов администратор — все едно, че имаш нов Първи министър или нов Император. Новият главен градинар положително ще иска да събере свой екип. Онези, които смята, че са си изпели песента, ще ги накара да се пенсионират и ще си вземе стотици по-млади работници.

— Напълно е възможно.

— Повече от възможно, сигурно е. Точно това стана, когато беше назначен сегашният главен градинар, същото е станало, когато е бил назначен предшественикът му, и така нататък. Стотици чужденци от Външните светове…

— Защо пък от Външните светове?

— Андорин, размърдай си мозъка, ако го имаш. Какво знаят транторианците за градинарството, щом цял живот са живели под куполите и са се грижели за саксиени растения, зоологически градини и внимателно подредени зърнени култури и плодни дръвчета? Какво знаят за живота на открито?

— А-а-а, сега разбирам.

— Така че тия чужденци ще залеят парка. Предполагам, че ще ги проверяват внимателно, но няма да ги проучват толкова щателно, както ако бяха транторианци. А туй означава, че ще докараме няколко от нашите собствени хора с фалшиви документи и ще ги вкараме вътре. Даже и да отхвърлят неколцина, други могат и трябва да се промъкнат. Хората ни ще влязат въпреки свръхзатегнатата сигурност след неуспешното нападение в началото на мандата на Първия министър Селдън. — Както винаги, той буквално изплю името. — Най-накрая шансът ни се усмихна.

Ред беше на Андорин да се почувства зашеметен, сякаш е попаднал в бърз водовъртеж:

— Изглежда ми много странно да ти го кажа, шефе, но май има поличба в тая работа с боговете, защото изчаквах да ти съобщя нещо, което сега виждам, че идеално ни пасва.

Намарти измери подозрително другия и огледа стаята, като че ли изведнъж се уплаши за сигурността си. Страхът му обаче беше безпочвен. Стаята бе разположена дълбоко в един старомоден жилищен комплекс и добре защитена. Никой не можеше да ги подслушва, както и никой, дори и при подробни упътвания, не би успял да я открие лесно — или пък да проникне през защитните слоеве, осигурени от членовете на организацията.

— За какво говориш? — каза Намарти.

— Намерих ти човек. Един младеж, много наивен. Съвсем симпатично приятелче — от тоя род, дето още щом ги видиш, усещаш, че можеш да им се довериш. Лицето му е открито, очите му са ококорени; живял е в Дал; ентусиаст на равенството; мисли си, че Джоуранъм е най-великото нещо след далянските кокосарници, и съм убеден, че лесно ще го уговорим да свърши каквото и да е за каузата.

— За каузата? — попита Намарти, чиито подозрения ни най-малко не бяха намалели. — Някой от нашите ли?