Читать «Битката за Фондацията» онлайн - страница 83
Айзък Азимов
— Даже и да е така, няма реален човешки прасвят. Той не може да бъде локализиран, нито дефиниран — следователно за него не може да се говори разумно, следователно не съществува в действителност.
— Смята се, че тия богове — продължи да следва мисълта си Намарти — са защитавали човечеството и са осигурявали безопасността му или поне на онази негова част, която е знаела как да ги използва. Логично е да се предположи, че по времето, когато хората са живеели само на едно място, боговете са били особено заинтересувани да наглеждат подобен мъничък свят с малобройно население. За него те биха могли да се грижат, сякаш са по-големи братя или родители.
— Много мило от тяхна страна. Бих искал да ги видя как ще се оправят с цялата Империя.
— Ами ако могат? Ами ако са всемогъщи?
— Ами ако Слънцето замръзне? Каква е ползата от „ами ако“?
— Само размишлявам. Не ти ли се е случвало да оставиш ума си да броди на свобода? Винаги ли държиш всичко на каишка?
— Струва ми се, че най-безопасното е да го държиш на каишка. Какво ти казва твоят бродещ ум, шефе?
Очите на Намарти стрелнаха другия, сякаш го бе заподозрял в сарказъм, обаче лицето на Андорин остана благодушно.
Намарти отвърна:
— Моят бродещ ум ми казва, че ако има богове, те вероятно са на наша страна.
— Прекрасно, стига да е вярно. Къде е доказателството?
— Доказателството? Предполагам, че без боговете сигурно ще го наречеш съвпадение, но пък е твърде удобно — шефът изведнъж се прозина и седна с изморен вид.
„Добре — помисли си Андорин. — Галопиращият му ум най-накрая се наскита и сега вече ще може да говори смислени неща.“
— Тази вътрешна развала на инфраструктурата… — рече Намарти с определено по-нисък глас.
Глеб Андорин го прекъсна:
— Знаеш ли, шефе, Каспалов донякъде имаше право. Колкото по-дълго се намесваме, толкова по-голяма е вероятността имперските сили да открият причината. Цялата програма рано или късно ще ни излезе през носа.
— Няма опасност. Засега всичко се пише на сметката на Империята. Мога да усетя тревогата на Трантор — той вдигна ръце, потривайки пръстите си. — И аз я усещам. Почти сме привършили. Готови сме за следващата стъпка.
Андорин се усмихна без чувство за хумор:
— Не питам за подробности, шефе. Виж докъде стигна Каспал Каспалов. Аз не съм Каспалов.
— Точно понеже не си Каспалов, ще ти кажа. А и защото днес знам нещо, което тогава не знаех.
— Предполагам — рече Андорин, като наполовина не вярваше на онова, което говореше, — че възнамеряващ да удариш в парка на Императорския дворец.
Намарти вдигна очи:
— Разбира се, какво друго мога да направя? Проблемът обаче е как ефективно да се проникне в парка. Там си имам източници на информация, но те са само шпиони. Ще ми трябват хора на действието.
— Няма да е лесно да вкараш хора на действието в най-силно охранявания район на нашата Галактика.
— Естествено. Точно това ме главоболеше ужасно досега — и боговете се намесиха.
Тук Андорин учтиво каза (беше му нужен целият самоконтрол, за да не покаже отвращението си):