Читать «Битката за Фондацията» онлайн - страница 45

— Може ли някой да ме чуе?

— Само Намарти и аз.

— Добре тогава, слушайте. Този образ Демерцел изобщо не е човек, а е робот.

— Какво?!? — избухна Джоуранъм.

Рейч се почувства длъжен да обясни:

— Роботът е механичен човек, господине. Той не е човек. Той е машина.

Намарти развълнувано се намеси:

— Джоу-Джоу, не му вярвай. Това е смешно.

Джоуранъм обаче вдигна поучително ръка. Погледът му блесна:

— Защо ми го казваш?

— Баща ми беше веднъж в Микоген. После ми обясни, че в Микоген много говорели за роботите.

— Да, знам, или поне съм чувал за нещо подобно.

— Микогенците смятат, че някога сред техните предшественици е имало доста роботи, но те са били изтребени.

Очите на Намарти се свиха:

— Само че какво те кара да мислиш, че този Демерцел е робот? От малкото, което съм слушал за тия измислици, знам, че роботите са били правени от метал, не е ли тъй?

— Тъй е — откровено каза Рейч. — Ала съм чувал, че имало няколко робота, които изглеждали съвсем като хора и можели да живеят безкрайно…

Намарти яростно тръсна глава:

— Легенди! Смешни легенди! Джоу-Джоу, защо слушаме…

Джоуранъм обаче енергично го прекъсна:

— Не, Г. Д. Искам да го чуя. И аз съм давал ухо на тези легенди.

— Но това са глупости, Джоу-Джоу.

— Не бързай да отсичаш: „Глупости.“ Даже и да беше така, хората живеят и умират с глупостите си. Не е толкова важно какво е едно нещо, колкото какво мислят за него. Обясни ми, млади човече, като оставим легендите настрани, защо смяташ, че Демерцел е робот? Да предположим, че роботите съществуват. Кое у този Демерцел те кара да твърдиш, че той е робот? Сам ли ти го каза?

— Не, господине — кимна Рейч.

— Баща ти ли ти го каза? — попита Джоуранъм.

— Не, господине. Идеята е изцяло моя, обаче съм сигурен.

— Защо? Защо си толкоз сигурен?

— Ами у него просто има нещо. Първият министър не се променя. Не остарява. Не показва никакви емоции. Нещо в тялото му изглежда сякаш е направен от метал.

Джоуранъм седна обратно на стола си и задълго се втренчи в Рейч. Почти можеше да се чуе как мислите му бръмчат. Накрая се обади:

— Нека предположим, че той е робот, млади човече. Защо ти трябва да се месиш? Какво те интересува?

— Разбира се, че ме интересува — настоя Рейч. — Аз съм човек. Не ща някакъв робот да управлява Империята.

Джоуранъм се обърна към Намарти с жест на горещо одобрение:

— Чу ли го, Г. Д.? „Аз съм човек. Не ща някакъв робот да управлява Империята.“ Пуснете го по холовизията и го накарайте да го каже. Излъчвайте го непрекъснато, докато се набие в главите на всички транторианци…

— Хей — промълви Рейч, като най-накрая си пое дъх. — Не мога да кажа това по холовизията. Не мога да си позволя баща ми да разбере…

— Не, естествено, че не — бързо се съгласи Джоуранъм. — Не можем да си го позволим. Само ще използваме думите. Ще намерим някой друг далянец. По един човек от всеки сектор, всеки със собствения си диалект, но винаги с едно и също послание: „Не ща някакъв робот да управлява Империята.“

— И какво ще стане, когато Демерцел докаже, че той не е робот? — запита Намарти.

— Наистина — рече Джоуранъм, — как ще го стори? Ще му бъде невъзможно. Психически невъзможно. Какво? Великият Демерцел, силната ръка зад трона, властникът, който през всички тия години е дърпал конците на Клеон, а преди — и конците на бащата на Клеон? Нима сега ще слезе долу и ще захленчи пред публиката, че той също е човек? За него това ще бъде тъй съкрушително, както и ако се окаже робот. Г. Д., склещихме мръсника в положение без изход и го дължим изцяло на този фин млад мъж тука.