Читать «Битката за Фондацията» онлайн - страница 44

Не се и опита да отвърне на враждебността му с приятелска усмивка — щеше да бъде твърде неестествено. Просто чакаше. Засега нещата вървяха добре. Ако Джоуранъм дойдеше, както се очакваше, Рейч би имал шансове да говори с него.

Джоуранъм наистина пристигна и влезе тържествено, като пусна официалната си усмивка, пълна с топлота и увереност. Намарти вдигна ръка, Ласкин спря. Двамата тихо разговаряха, а Рейч ги наблюдаваше напрегнато и напразно правеше опити да не му личи. За него бе ясно, че Намарти е против срещата, и той настръхна.

Сетне Джоуранъм го погледна, усмихна се пак и отмести другия настрани. Рейч долови, че ако Намарти е мозъкът на отбора, човекът, който може да привлича последователи, очевидно е Ласкин Джоуранъм.

Той тръгна с едри крачки към госта и подаде възпълната си, леко влажна ръка:

— Така, така. Младежът на професор Селдън. Как си?

— Благодаря, добре, господине.

— Разбирам, че си имал неприятности, докато попаднеш тук.

— Не кой знае какви, господине.

— И вярвам, че си дошъл с послание от баща си. Надявам се, че Селдън е премислил своето решение и ще се присъедини към мен в големия ми кръстоносен поход.

— Не смятам същото, господине.

Джоуранъм лекичко се намръщи:

— Нима си тук, без той да узнае?

— Не, господине. Татко ме изпрати.

— Ясно. Гладен ли си, момко?

— В момента не, господине.

— Тогава ще имаш ли нещо против, ако аз похапна? Не ми остава много време за обикновените радости в живота — каза той с широка усмивка.

— Нямам нищо против, господине.

Двамата отидоха до една маса и седнаха. Джоуранъм разви сандвич и го захапа. После попита с едва приглушен глас:

— И защо те изпрати, синко?

Рейч вдигна рамене:

— Мисля, че си въобразяваше, че мога да открия нещо, което да използва срещу вас. Той е доста близък с Първия министър Демерцел.

— А ти не си ли?

— Не, господине. Аз съм далянец.

— Зная какъв си, господин Селдън, но какво значи това?

— Това значи, че аз съм потиснат, така че съм на ваша страна и искам да ви помогна. Разбира се, не бих желал баща ми да узнае.

— Няма причина да узнае. Как предлагаш да ми помогнеш? — той хвърли бърз поглед към Намарти, който се бе облегнал на бюрото си със скръстени ръце и намръщено лице и слушаше. — Знаеш ли нещо за психоисторията?

— Не, господине. Баща ми не ми говори за нея, пък и да ми каже туй-онуй, няма да го разбера. Мисля, че доникъде не е стигнал с тази работа.

— Сигурен ли си?

— За сигурен, сигурен съм. Има един образ, Юго Амарил — също далянец, който понякога ми казва по нещичко. Убеден съм, че въобще не се получава.

— Аха! И мога ли някой път да видя Юго Амарил, как смяташ?

— Едва ли. На него много не му пука за Демерцел, но е изцяло за баща ми. Не би направил нищо против него.

— А ти?

Рейч погледна измъчено и сетне упорито измърмори:

— Аз съм далянец.

Джоуранъм се прокашля:

— Хайде пак да те поразпитам. Как предлагаш да ми помогнеш, млади момко?

— Ще ви съобщя нещо, дето може и да не го повярвате.

— Наистина ли? Я опитай. Ако не ти повярвам, ще ти кажа.

— За Първия министър Ето Демерцел.

— Е?

Рейч се огледа неспокойно: