Читать «Битката за Фондацията» онлайн - страница 42

Като прецени набързо външността на госта, Императорът каза небрежно:

— Радвам се да ви видя, професоре. Нека да зарежем формалностите, както постъпихме и миналия път.

— Добре, сир — рече вдървено Селдън. Не винаги беше безопасно да се държиш неофициално само защото в момент на разчувстване Императорът ти е внушил да го сториш.

Клеон направи неуловим жест и изведнъж стаята се оживи от автомати, появи се маса и започнаха да пристигат ястия. Обърканият Хари не можеше да проследи отделните детайли.

Домакинът запита съвсем естествено:

— Ще вечеряме ли заедно, Селдън?

Поканата имаше интонацията на въпрос, ала по някакъв начин носеше силата на заповед.

— Ще бъде чест за мен, сир — каза професор Селдън и внимателно се огледа. Много добре знаеше, че човек не задава (или поне не бива да задава) въпроси на Императора, обаче не виждаше как да го избегне. Съвсем тихо, стараейки се да не прозвучи нетактично, той рече: — Първият министър няма ли да вечеря с нас?

— Не — отвърна Клеон. — В този момент той има други задължения и освен това искам да говоря с вас на четири очи.

Известно време се храниха мълчаливо. Монархът го фиксираше с поглед, а Хари Селдън плахо се усмихваше. Клеон не бе смятан за жесток или дори за безотговорен, но на теория можеше да нареди да арестуват Селдън въз основата на някое, смътно обвинение и ако Императорът пожелаеше да упражни влиянието си, делото никога нямаше да стигне до съда. Винаги бе по-добре да останеш незабелязан, ала сега Селдън не беше в състояние да го постигне.

Преди осем години, когато го бяха докарали в Двореца с въоръжена охрана, положението изглеждаше значително по-тежко, обаче тоя факт не успокояваше професора.

После Клеон заговори.

— Селдън — рече, — Първият министър ми е особено полезен, но понякога ми се струва, че хората може би си мислят, че нямам собствен мозък. Вие така ли смятате?

— В никакъв случай, сир — спокойно каза Селдън. Не се препоръчваше да протестира твърде много.

— Не ви вярвам. Както и да е, аз наистина имам собствен мозък и помня, че когато за пръв път дойдохте на Трантор, се забавлявахте с оная, психоисторическата задача.

— Сигурен съм, сир, че си спомняте — меко отбеляза Селдън — и как навремето Ви обясних, че това е математическа теория без практическо приложение.

— Тъй твърдяхте. Все още ли го твърдите?

— Да, сир.

— Продължавате ли оттогава да работите над нея?

— Понякога си играя, но нищо не излиза. За нещастие хаосът се намесва и възможността за предвиждане не е…

Императорът го прекъсна:

— Има един специфичен проблем, с който желая да се заемете. Опитайте от десерта, Селдън, доста е добър.

— Какъв е проблемът, сир?

— Ласкин Джоуранъм. Демерцел ми казва, — о, много учтиво — че не мога да арестувам този човек и не мога да използвам въоръжени сили, за да разбият последователите му. Казва, че това просто ще влоши положението.

— Щом Първият министър го заявява, предполагам, че е така.

— Обаче аз не искам тоя Джоуранъм… Във всеки случай няма да стана пионка в ръцете му. Демерцел нищо не прави.