Читать «Битката за Фондацията» онлайн - страница 195

— Не бих казал — помъчи се да я успокои Селдън. — Ти въздейства на Биндрис и ми се струва, че той наистина искаше да ми даде кредитите главно заради теб. Ти го натисна и постигна нещо.

— Но не достатъчно. А и го интересуваше само туй, че съм хубава.

— Не хубава — промърмори Селдън. — Красива. Много красива.

— И така, какво да правим сега, деди? — попита Уонда. — След всички тези години психоисторическата наука ще загине.

— Струва ми се, че в известен смисъл това не може да се избегне — каза професорът. — От близо четири десетилетия предричам рухването на Империята и тъй като днес става точно същото, психоисторията ще се провали заедно с нея.

— Но психоисторията поне отчасти ще спаси Империята.

— Вярвам, че е така, обаче не мога да я форсирам.

— Нима ще я оставиш да се провали?

— Ще се опитам да я предпазя от гибел — поклати глава Селдън, — ала трябва да призная, че не знам как да го сторя.

— Аз ще тренирам — каза Уонда. — Навярно има някакъв начин да засиля натиска, за да ми е по-лесно да карам хората да вършат онова, което искам от тях.

— Бих желал да успееш.

— Какво ще правиш ти, деди?

— Ами… нищо особено. Преди два дни, когато отивах да се срещна с главния библиотекар, видях в Библиотеката трима мъже, които спореха за психоисторията. По, някаква причина единият от тях ми направи много силно впечатление. Настоях да дойде, за да разговаряме, и той се съгласи. Срещата ни е за днес следобед в моя кабинет.

— Той за теб ли ще работи?

— Бих искал — стига да имам достатъчно кредити, та да му плащам. Няма вреда, ако говоря с него. В края на краищата какво ще загубя?

24

Младият мъж пристигна точно в 4 часа т.с.в. (транторско стандартно време) и Селдън се усмихна. Той обичаше коректните хора. Сложи ръце на бюрото си и се приготви да се изправи, обаче гостът го спря:

— Моля ви, професоре. Зная, че ви боли кракът. Няма нужда да ставате.

— Благодаря, младежо. Все пак това не означава, че вие не можете да седнете. Ако обичате.

Младият мъж свали якето си и седна.

— Трябва да ми простите тази небрежност, но когато се видяхме и уредихме днешната среща, не запомних името ви. Вие сте…

— Стетин Палвър — отговори младежът.

— А, Палвър! Палвър! Името ми звучи познато.

— Би трябвало, професоре. Дядо ми често се хвалеше, че ви познава.

— Дядо ви ли? О, да, разбира се. Джорамис Палвър. Доколкото си спомням, беше две години по-млад от мен. Опитах се да го накарам да работим заедно върху психоисторията, ала той отказа. Заяви, че нямало никаква възможност да научи достатъчно математиката, за да го направи. Много лошо! Между другото как е Джорамис?

— Страхувам се — тъжно рече Палвър, — че пое пътя на всички стари хора. Той умря.

Селдън потръпна. Две години по-млад от него… и умрял. Един отколешен приятел, с когото до такава степен бяха загубили връзка, че не бе разбрал кога е настъпила смъртта му.

— Съжалявам — промърмори Хари, след като поседя мълчаливо.

— Той живя добре — сви рамене младият мъж.

— А вие, младежо? Къде сте учили?

— В университета Лангано.

— Лангано? — намръщи се професор Селдън. — Поправете ме, ако греша, обаче този университет не е на Трантор, нали?