Читать «Битката за Фондацията» онлайн - страница 186

— И ти можеш да правиш това?

— Не беше лесно.

— А ти го направи, защото… — Хари Селдън замълча.

— Естествено защото те обичам и защото…

— Да?

— Аз трябва да уча психоистория. Вече знам много неща.

— Как ги научи?

— От твоя мозък. От мозъка на другите участници в Проекта и особено от чичо Юго, преди да умре. Ала засега тези знания са разпокъсани. Аз търся нещо истинско. Деди, искам мой собствен първичен радиант — лицето й просия и тя заговори бързо и пламенно: — Искам да изуча в тънкости психоисторията. Деди, ти си доста стар и уморен. Аз съм млада и горя от нетърпение. Искам да усвоя всичко, което мога, така че да продължа, когато…

— Би било прекрасно, ако успееш — кимна Селдън, — но няма повече средства. Ще те науча на всичко, дето ми е по силите, обаче ние не можем да направим нищо.

— Ще видим, деди, ще видим.

16

Рейч, Манела и малката Белис чакаха на космодрума.

Хиперкорабът се подготвяше за излитане и багажът на тримата вече бе проверен.

— Татко, ела с нас — каза Рейч.

— Не мога — поклати глава Селдън.

— Ако промениш решението си, при нас винаги ще има място за теб.

— Зная, Рейч. Бяхме заедно почти четиридесет години, и то хубави години. Дорс и аз извадихме късмет, че те намерихме.

— Аз съм късметлията — очите му се насълзиха. — Не мисли, че не се сещам всеки ден за мама.

— Да — Хари извърна поглед натъжен. Уонда си играеше с Белис, когато извикаха всички да се качат на хиперкораба.

Родителите със сълзи на очи прегърнаха голямата си дъщеря за последен път и се качиха. Рейч се обърна да им махне и се опита да пусне една крива усмивка.

Селдън също махна, после слепешката протегна ръка, за да прегърне Уонда през раменете.

Само тя остана. През дългия си живот бе загубил един по един своите приятели и всички, които беше обичал. Демерцел замина и не се върна, Император Клеон си отиде, любимата му Дорс си отиде, верният му другар Юго Амарил си отиде, а сега и Рейч, неговият едничък син, отлетя.

Да, само Уонда му остана.

17

— Красиво е навън — въздъхна Хари Селдън. — Просто е вълшебно. Като се има предвид, че живеем под купол, човек би си помислил, че всяка вечер времето е прекрасно както сега.

— Ако постоянно е еднакво, ще ни омръзне, деди — каза безучастно Уонда. — Малките промени са добри за нас.

— За теб, защото си млада, Уонда. Пред теб има много и много вечери. Пред мен няма. Ето защо желая повече хубави вечери.

— Виж какво, деди, ти не си стар. Кракът ти е наред и умът ти е остър както винаги. Аз го зная.

— Разбира се. Продължавай, накарай ме да се почувствам по-добре — после с неудобство добави: — Искам да ходя. Искам да изляза от този тесен апартамент, да отида до Библиотеката и да се порадвам на това чудно временце.

— Какво ще правиш в Библиотеката?

— В момента нищо. Просто ми се ще да се разхождам, но…

— Но?

— Обещах на Рейч да не се движа из Трантор без телохранител.

— Рейч не е тук.

— Зная — промърмори Селдън, — ала обещанието си е обещание.

— Той не е казал кой да те придружава, нали? Хайде да отидем на разходка и аз ще ти бъда телохранител.