Читать «Битката за Фондацията» онлайн - страница 185

А сега, както седеше в кабинета си в Стрилингския университет, влезе Уонда. Хари я погледна и сърцето му трепна. Уонда винаги бе била особена. Селдън не можеше да установи кога той и другите бяха започнали да приемат нейните преценки по-ентусиазирано от обикновено. Изглеждаше, сякаш открай време е било така. Като малко момиченце беше спасила живота му със странното известие за „синдром на лимоната“ и през цялото си детство тя някак си просто знаеше нещата.

Макар доктор Енделецки да го уверяваше, че геномът на Уонда е абсолютно нормален във всяко отношение, Хари все още бе сигурен, че неговата внучка притежава умствени дарби, далеч надхвърлящи дарбите на средния човек. Също тъй смяташе, че има и други като нея в Галактиката, та дори на Трантор. Само да можеше да открие тези менталици — колко много биха допринесли за Фондацията! Всички потенциални възможности за това се бяха концентрирали у красивата му внучка. Селдън я погледна както беше застанала на вратата на кабинета му и почувства, че сърцето му ще се пръсне. След няколко дни Уонда щеше да замине.

Как можеше да го понесе? Тя бе толкова хубаво осемнайсетгодишно момиче, с дълга руса коса, малко широко лице и напираща усмивка. Усмихваше се даже сега и професор Селдън си помисли: „Защо пък не? Отива на Сантани, където ще започне нов живот.“ Каза й:

— Е, Уонда, само още няколко дни.

— Не, не мисля така, деди.

— Какво? — втренчи се в нея той.

Уонда се приближи до него и го прегърна:

— Аз няма да замина за Сантани.

— Да не би майка ти и баща ти да са променили решението си?

— Не, те заминават.

— А ти не? Защо? Къде ще ходиш?

— Ще остана тук, деди, при теб — тя го притисна към себе си. — Бедничкият деди!

— Но аз не разбирам. Каква е причината? Те позволяват ли ти?

— Говориш за мама и татко ли? Не съвсем. Спорихме няколко седмици, обаче аз победих. Защо пък не, деди? Те ще отидат на Сантани и ще бъдат заедно, малката Белис също ще бъде там. А ако аз отлетя с тях и те оставя, ти няма да имаш никого. Мисля, че не мога да го понеса.

— Но как ги убеди да се съгласят?

— Ами, знаеш ли… натиснах ги.

— Как така ги натисна?

— С ума си. Виждам какво има в твоя и в техните и напоследък картината все повече се изяснява, И мога да ги накарам да правят каквото си пожелая.

— Как го постигаш?

— Не знам. Само че след известно време се уморяват да бъдат притискани и с готовност ме оставят да върша онова, което искам. Тъй че аз оставам при теб.

Селдън я погледна с безпомощна любов:

— Прекрасно, Уонда. Ами Белис…

— Не се тревожи за Белис. Мозъкът й не е като моя.

— Сигурна ли си? — той прехапа долната си устна.

— Напълно. Освен това мама и татко също трябва да имат някого.

На Селдън му се щеше да ликува, ала не можеше да го направи така открито. Добре, а Рейч и Манела?

— Уонда, ами твоите родители? — каза той. — Бива ли да си толкова коравосърдечна с тях?

— Не съм коравосърдечна. Те осъзнават, че трябва да бъда с теб.

— Но как, как успя?

— Просто натиснах — скромно рече Уонда — и най-накрая те започнаха да разбират живота по моя начин.