Читать «Битката за Фондацията» онлайн - страница 184

Селдън изглеждаше ужасно нещастен.

— Ех, няма да е задълго, татко — смекчи тона си Рейч. — Имам нова работа.

— Нова работа ли? Каква? — вдигна поглед Хари.

— Преподаване в университета.

— Кой университет?

— Сантани.

— Сантани! — устните на Селдън затрепериха. — Та той е на девет хиляди парсека оттук! Провинциален свят в другия край на Галактиката.

— Да, точно така. Затова искам да отида там. Досега съм бил все на Трантор и ми е писнало от него, татко. В цялата Империя няма свят, който да запада като Трантор. Станал е свърталище на престъпността и няма кой да ни защити. Икономиката куца, техниката се скапва. От друга страна, Сантани е една порядъчна система, която все още оживено се развива, и аз искам да отида там, за да изградя нов живот с Манела, Уонда и Белис. След два месеца всички ще заминем.

— Всички?!

— И ти, татко. И ти. Няма да те оставим на Трантор. Идваш с нас на Сантани.

— Невъзможно, Рейч — поклати глава Селдън. — Нали разбираш?

— Защо да е невъзможно?

— Знаеш защо. Заради Проекта, заради моята психоистория. Какво ме караш да направя — да изоставя труда на целия си живот ли?

— А защо не? Той те изостави.

— Ти си луд!

— Не, не съм. Докъде ще стигнеш? Нямаш кредити и няма и да получиш. На Трантор не остана никой, който да е готов да те подкрепи.

— В продължение на почти четиридесет години…

— Да, съгласен съм. Но след цялото това време ти не успя, татко. Неуспехът не е престъпление. Ти се бори много упорито и напредна толкова далеч, ала се натъкна на една разкапваща се икономика, на една западаща Империя. Точно онова, което от доста години предсказваш, накрая те спря. Така че…

— Не. Няма да спра. Все по някакъв начин ще продължа.

— Слушай, татко. Ако наистина се инатиш толкоз, вземи психоисторията със себе си. Започни я отново на Сантани. Там може да има необходимите кредити и ентусиазъм, за да я подкрепят.

— Ами мъжете и жените, които предано работиха с мене?

— Глупости, татко. Те те напускат, тъй като не можеш да им плащаш. Ще се мотаеш тук до края на живота си и ще бъдеш сам. Е, хайде де, татко. Да не си мислиш, че на мен ми е приятно да ти говоря по този начин? Само защото никой не е искал да… защото на никого не му е давало сърце да… сега си в такова затруднение. Нека да бъдем честни един с друг. Когато се разхождаш из улиците на Трантор и те нападат единствено понеже си Хари Селдън, не смяташ ли, че е време за мъничко истина?

— Остави истината. Нямам намерение да напусна Трантор.

— Сигурен бях, че ще се заинатиш, тате — тръсна глава Рейч. — Имаш два месеца, за да промениш решението си. Нали ще си помислиш?

15

От дълго време Хари Селдън не се бе усмихвал. Ръководеше Проекта тъй, както винаги го беше правил: напредваше в развитието на психоисторията, съставяше планове за Фондацията и изучаваше първичния радиант.

Но не се усмихваше — само се претоварваше с работа без каквото и да е чувство за предстоящ успех. Напротив, имаше усещането за близък провал във всичко.