Читать «Битката за Фондацията» онлайн - страница 101

Последва дълга пауза и Дорс ядно рече:

— Е, какво означава новото „освен това“?

Селдън понижи глас:

— Един от дванадесетте е Рейч под името Планчет.

— Какво?

— Защо се изненадваш? Изпратих го в Уай, за да проникне в движението на джоуранъмитите и той успя да се внедри някъде. Напълно му се доверявам. Ако той е там, то знае защо и трябва да има някакъв план да им сложи прът в колелата. Само че и аз искам да присъствам. Искам да го видя. Искам, ако мога, да му помогна.

— Ако желаеш да му помогнеш, накарай петдесет души от охраната на Двореца да застанат рамо до рамо от двете страни на твоите градинари.

— Не. Пак ще приключим без нищо. Императорската гвардия ще бъде на мястото, обаче няма да се вижда. Нека въпросните градинари смятат, че имат пълната възможност да извършат онова, което са замислили. Преди да могат да го направят, но след като е станало съвсем очевидно какво възнамеряват, ще ги хванем.

— Това е рисковано. Рисковано е за Рейч.

— Рисковете трябва да се поемат. Тук е вложено нещо повече от живота на няколко души.

— Звучи твърде безсърдечно.

— Мислиш ли, че нямам сърце? Даже и да го съкруша, главната ми грижа трябва да бъде за психо…

— Не я споменавай — тя трепна като ранена.

— Добре — рече Селдън, — но ти не трябва да си там. Твоето присъствие ще е толкова неподходящо, че конспираторите ще заподозрат, че ние знаем прекалено много, и ще зарежат плановете си. А аз не искам да ги зарежат.

Той млъкна, сетне меко добави:

— Дорс, ти казваш, че работата ти е да пазиш мен. Това има предимство пред защищаването на Рейч и ти го схващаш. Не бих настоявал, ала да ме пазиш, означава да пазиш психоисторията и цялата човешка раса. Ето какво трябва да бъде на преден план. Знанията ми в областта на психоисторията ми нашепват, че аз на свой ред следва да пазя Центъра на всяка цена и точно туй се опитвам да правя. Разбираш ли?

— Разбирам — кимна Дорс и се извърна настрани от него.

Селдън си помисли: „И се надявам, че съм прав.“ Ако се окажеше, че не е прав, тя никога нямаше да му прости. Много по-лошо — той нямаше никога да си прости независимо от всякаква психоистория.

24

Те бяха красиво строени: стъпалата встрани, ръцете зад гърба, всички в спретнати зелени униформи, свободно падащи и с големи джобове. Имаше твърде малка полова разлика и човек само би могъл да предполага, че по-ниските са жени. Качулките скриваха прическите им, но градинарите и бездруго следваше да подрязват косата си съвсем късо — независимо от пола — и да не пускат растителност по лицето си.

Никой не можеше да каже защо трябва да е тъй. Думата „традиция“ обясняваше всичко, както обясняваше и толкова много други неща — и полезни, и глупави.

Отзад стоеше Мандел Грубер с по един помощник от всяка страна. Той трепереше, широко отворените му очи имаха стъклен блясък.

Хари Селдън сви устни. Стига Грубер да успееше да произнесе: „Градинарите на Императора ви поздравяват“ и това щеше да е достатъчно. Сетне самият Селдън щеше да поеме парада.