Читать «Белязани от Каин» онлайн - страница 9

— Ама той защо иска… искаше… да намеря този човек?

— Нямам представа. Такова е условието.

Дейвид наблюдаваше през прозореца дъжда, който постепенно бе отслабнал и сега само ръмеше.

— Добре… Ще мина утре сутрин.

— Чудесно. Очаквам ви в девет. И отново ви поднасям съболезнованията си.

Дейвид остави слушалката и погледна часовника — пресметна часовата разлика. Беше твърде късно, за да звъни в Англия и да съобщи на всички необикновената и удивителна новина, беше твърде късно и да звъни на шефа си и да го изпрати на майната си с тъпата му работа.

Затова се приближи към масичката и взе картата. Разгърна меката и тъжно нагъната хартия и разгледа внимателно сините звездички. Бяха нарисувани категорично и четливо до имената на населените места. Поразителни имена. Арискун. Елисондо. Сугарамурди. Защо бяха отбелязани тези места? Какво общо имаше този факт с църквите? Как изобщо беше попаднала картата у дядо му?

И как така бедният му дядо притежаваше два милиона долара, които не беше пипнал?

Дейвид трябваше да провери полетите до Билбао.

3

В претъпканата зала за пристигащи на летището в Билбао Дейвид отвори лаптопа си и изпрати имейл на Франк Антонеску. Към имейла прикачи своя снимка, на която държеше в ръка баски вестник като доказателство, че е пристигнал в страната, за да изпълни условието в завещанието на дядо си. Цялото приключение беше направо сюрреалистично, едва ли не глупаво, но такова беше желанието на стареца. Затова Дейвид го изпълни с радост.

Въпреки проблемната часова разлика адвокатът отговори на имейла му веднага и с впечатляваща деловитост: в момента превеждали парите.

Дейвид отвори един уебсайт и провери банковата си сметка.

Ето. Наистина бяха там.

Два милиона и сто хиляди долара.

Усещането беше тревожно и същевременно удовлетворяващо.

Беше богат, но по някакъв натрапчив и притеснителен начин, сякаш не беше самият той, а някой друг се бе промъкнал в къщата му и беше боядисал мебелите в златисто. Имаше ли право изобщо да седне на тях?

Дейвид затвори лаптопа, прозя се, после се прозя още веднъж и погледна през широките стъклени врати на терминала. Валеше проливно. А той беше ужасно уморен. Щеше да продължи пътуването си утре.

Дейвид безуспешно се помъчи да използва баския „Ел Корео“ като чадър и подкара количката с багажа си към стоянката на такситата. Спаси го приветлив таксиметров шофьор с крещяща фланелка на „Барса“ под елегантното кожено яке, който пушеше и не спираше да дърдори, докато потегляха от летището.

Таксито запраши сред облак пръски по дъждовната магистрала. Отляво в далечината сивееше Атлантическият океан, отдясно внезапно появили се зелени възвишения се протягаха към облаците, а в стръмните падини между тях се спотайваха заводи за стомана и за хартия и фабрики с високи комини от червени тухли, бълващи димни ленти с цвета на избеляло бяло бельо.

Дейвид свали прозореца и подложи лицето си на водните пръски. Студеният дъжд му се отрази добре — прониза сковаността от изтощението, поразбуди го и му припомни. Той плъзна поглед по Страната на баските. Ето че беше пристигнал.