Читать «Белязани от Каин» онлайн - страница 10

Беше проучил доста неща по време на трийсетчасовия си полет от другия край на света — беше чел в интернет за Страната на баските и за самите баски.

Вече знаеше, че някои смятат баските за потомци на неандерталците. Научи също, че те имат необикновено дълги месести части на ушите. Узна, че говорят на уникален и сложен език, несвързан родствено с никой друг език на света, а също и че arrauktaka означава „да удариш някого с гребло“.

Освен това научи, че английската дума bizzare — странен, чудат — произхожда от баската дума за „брадат“, че баските са по-високи и по-плещести в сравнение с испанците, че са изкусни ловци на китове, че имат някакви специални череши, страстно са запалени по ръгбито, имат си свой вид лен, вълнист слънчев символ, наречен лаубуру, и дребна порода диви коне, която се казва поток.

Дейвид вдигна прозореца. Проучването беше доста увлекателно, но не му беше дало информацията, от която действително се нуждаеше. Кой беше Хосе Гаровийо? Защо бяха отбелязани църквите? Каква беше тази карта на дядо му?

При спомена за стареца го жегна остра болка. Дейвид се помъчи да потисне чувството — замислеше ли се за дядо си, нишката на мислите лесно щеше да го отведе към родителите му. Ето защо трябваше да прави нещо, не да мисли, а и му оставаше да прекъсне една последна връзка, да осъществи още една категорична промяна.

Взе мобилния си и натисна копчето.

Обади се в Лондон.

— Роланд де Вилие. Да?

Обичайният високомерен, самомнително отегчен израз. Гласът, който Дейвид търпеше половин десетилетие.

— Роланд, Дейвид се обажда. Аз…

— О, за бога, Дейвид! Как е възможно! Къде си?

— Роланд…

— Знаеш ли каква купчина дела се е натрупала върху бюрото ти? Пет пари не давам за, честно казано, периферните обстоятелства от личния ти живот. Ти си професионалист, стегни се. Очаквам да те видя зад паравана до час, в противен случай…

— Няма да се върна.

Пауза.

— Имаш един час да се появиш…

— Дай работата ми на онзи тип от счетоводството, дето чука жена ти. Дочуване.

Дейвид затвори. И тихичко се засмя. Представи си шефа си в неговия кабинет с пламнало от гняв лице.

Хубаво.

Отпред пътят се спусна и направи завой, явно наближаваха центъра на града. Сиви жилищни блокове, опръскани от дъжда, стояха мирно от двете страни.

Таксиметровият шофьор погледна към Дейвид в огледалото:

— Centro urbano, señor? Хотел… „Доностия“. Si?

— Si. Амиии… Si, в центъра на града. Хотел… „Доностия“.

Шофьорът се отклони от магистралата и се насочи надолу към широките главни улици на града. Големи сиви офис сгради излъчваха влажна помпозност в сумрака. Много от тях, изглежда, бяха банки. „Банко Виская“. „Банко Сантандер“. „Банко де Билбао“. Хората минаваха забързано покрай суровите сгради, разтворили чадъри — беше като снимка на Лондон от 50-те години на двайсети век.

Хотел „Доностия“ изглеждаше до голяма степен точно като на уебстраницата си — позагубил блясъка си, но официален. Портиерът изгледа презрително измачканата риза на Дейвид. На него обаче не му пукаше — беше замаян от изтощение. Намери стаята си, пребори се с входната карта, стовари се на прекалено мекото легло и спа непробудно единайсет часа, сънувайки къща, в която няма никого. Сънува родителите си, живи, в някаква кола — и дребни диви коне, които прекосяват пътя в галоп.