Читать «Белязани от Каин» онлайн - страница 7

Помпичката на морфина цъкаше.

Дейвид дълго седя до леглото и наблюдава как дядо му вдишва и издишва почти в безсъзнание. После се изправи и пусна щорите — пустинното слънце и бездруго клонеше към залез.

Дейвид седна на един стол и погледна надолу към картата — нямаше представа какво означава, какво свързваше дядо му с Билбао или с църквите. Може би беше само разпокъсан сън, някакъв младежки спомен, изплувал помежду бистрата мисъл и деменцията. Или пък изобщо нямаше значение.

Да, със сигурност беше така. Просто брътвежите на един умиращ старец, чийто мозък с наближаването на последния час се поддава на напора на нелогичното. Той не беше с всичкия си — тъжно, но вярно.

Дейвид взе картата и я пъхна в джоба си, после се наведе и докосна ръката на дядо си, обаче старецът не реагира.

Младият мъж въздъхна, излезе навън в топлата лятна нощ във Финикс и се качи на тойотата, която беше взел под наем. Подкара по магистралата към мотела си, а там по някаква мексиканска сателитна станция с лоша картина гледа футбол в самотната компания на стек от шест бири и пица.

Дядо му почина рано на следващата сутрин. Медицинска сестра звънна на Дейвид в мотела. Той веднага се обади в Лондон и съобщи на приятелите си — имаше нужда да чуе приятелски глас. След това звънна в кантората и удължи отпуската си с още няколко дни поради смъртта на роднина.

Въпреки това шефът му в Лондон звучеше малко намусено и изтъкна, че все пак ставало дума „само“ за дядото на Дейвид.

— Много сме заети, Дейвид, така че това е адски неприятно. Постарай се да побързаш.

Опелото се извърши в безличен крематориум в друго богато предградие на Финикс. Темпе. Дейвид беше единственият истински опечален в сградата. Дойдоха две сестри от хосписа и толкова. Нямаше други поканени. Дейвид вече знаеше, че няма близки в Америка — нито където и да е другаде всъщност — и усещаше самотата си доста мъчително, дори безмилостно. Обаче нямаше избор. Затова Дейвид и двете медицински сестри седяха в крематориума заедно и самотни, беззащитно оголени.

Ритуалът също беше суров: по молба на дядо му никой отникъде не чете, всъщност нямаше нищо — пуснаха само диск с нехармонична и чудата китарна музика, вероятно също избрана от дядо му.

След края на песента шумно и бързо извозиха ковчега към пламъците. Дейвид усети припряността като юмручен удар. Сякаш старецът прекалено бързаше да слезе от сцената, закопнял да избяга от този живот — или пък нетърпелив да се освободи от някакво бреме.

Същия следобед Дейвид навлезе с колата си навътре в пустинята, търсейки отдалечено местенце, където да се отърси от скръбта си насред пустошта. Под заплашителното буреносно небе той пръсна праха на стареца сред опунциите и трънливите храсти. Постоя, наблюдавайки как прахът изчезва, после се запъти към колата си. Докато пътуваше обратно към града, първите тежки дъждовни капки заплющяха по предното стъкло, а когато пристигна в мотела си, вече се бе разразила истинска пустинна буря и между злокобните черни облаци прехвърчаха назъбени мълнии.