Читать «Белязани от Каин» онлайн - страница 2

Ръководителят на групата, мъж на петдесет и няколко с благи сини очи, кимна леко.

— Както искаш. Моля, продължавай.

— Благодаря. Ами… Така. Отраснах недалеч от тук, в Белсайз Парк. Родителите ми бяха доста заможни — баща ми беше архитект, а майка ми преподаваше в университета. Корените ми са ирландски, обаче… учих в частно училище в Съсекс. Там се сдобих с този глупав английски акцент на средната класа.

Ръководителят на групата се усмихна вежливо. Слушаше внимателно.

— Имах… по-голям брат. Бяхме доста щастливо семейство… Отначало… После, когато станах на осемнайсет, заминах за университета и докато учех там, дойде онова неистово телефонно обаждане на майка ми. Каза ми: брат ти Тим откачи. Попитах я какво точно има предвид, а тя повтори, че той откачил. И се оказа вярно. Най-ненадейно се прибрал от университета и започнал да дърдори абсолютно несвързано — за някакви уравнения и за научни формули… а най-щурото от всичко било, че говорел на немски.

Саймън огледа лицата на хората, събрали се в приземното помещение, и продължи:

— Затова незабавно се изстрелях към къщи и установих, че майка ми има право. Тим се беше побъркал. Напълно смахнат. Пушел доста канабис с приятелчетата си в университета — може би това бе подействало като катализатор — обаче според мен просто си беше болен от шизофрения. Защото болестта се проявява точно на тази възраст — между осемнайсет и двайсет и пет. Разбира се, тогава не го знаех.

Жената на средна възраст отпиваше чай от пластмасова чаша.

— Тим учеше точни науки. Беше страшно умен, много по-умен от мен. Аз едва ще изломотя едно bonjour, а той говореше четири езика. Както ви казах, пишеше докторат в Оксфорд, обаче неочаквано се върнал у дома… без никакво предупреждение… и започнал да сипе безсмислици, да цитира научни формули на немски. Правеше го по цяла нощ, крачейки напред-назад по площадката на стълбището. Das Helium und das Hydrogen, дрън, дрън, дрън… Цяла нощ!

Родителите ми съзнаваха, че брат ми има сериозен проблем, и го заведоха на лекар, който предписа на Тим обичайните лекарства. Проклетите хапченца. Антипсихотици. Известно време му действаха добре… Обаче една нощ — бях си у дома за Коледа — чух някакво мърморене и разбрах, че е неговият глас. Отново. Да. Das Helium und das Hydrogen. Лежах и се чудех какво да правя. В този момент се разнесе страховит писък, изхвърчах от стаята и намерих брат си в… — Саймън затвори очи и пак ги отвори. — Брат ми беше в спалнята на мама и двамата бяха сами, понеже баща ми беше извън града… и… Тим я беше нападнал, кълцаше майка ни с мачете. С огромен нож. Мачете. Не знам точно какво беше. Обаче той я сечеше… нашата майка, затова се метнах отгоре му и го съборих на земята… навсякъде имаше кръв, навсякъде — и стените бяха опръскани. Едва не го задуших. За малко да убия собствения си брат.

Саймън си пое голяма глътка въздух.

— Полицаите го отведоха, а мама… я откараха в болницата и я позакърпиха, но вече не можеше да си служи с някои от пръстите си, понеже нервите бяха прекъснати. Обаче се оказа само това, което си е невероятен късмет. Мама едва не умря, но после се възстанови. Семейството ни се изправи пред ужасната дилема дали да повдигне обвинения. С баща ми бяхме „за“, но майка ми каза „не“. Тя обичаше Тим повече от нас. Вярваше, че може да бъде излекуван. Затова се съгласихме с нея — глупаво, налудничаво, но се съгласихме. Тим се прибра у дома и известно време като че ли беше добре, вземаше си лекарствата, докато една нощ не го чух отново: Das Helium und das Hydrogen…