Читать «Белият огън» онлайн - страница 3

Стодарт се изсмя, погледна към Уайлд и после към Дойл.

-      Възнамерявам още преди да свърши вечерята, да осигуря по един роман от двама ви.

Щом чу това, Дойл беше обхванат от вълнение. В телеграмата си Стодарт беше неясен за причината да го моли да дойде на вечеря в Лондон. Но той беше добре известен американски издател и Дойл се беше надявал да чуе точно това. Медицинската му практика се развиваше по-бавно, отколкото се беше надявал. За да си запълва времето, докато чака пациенти, бе запо­чнал да пише романи. Последните му произведения се радваха на известен успех. Стодарт беше човекът, от когото имаше нужда, за да подпомогне развитието му. На Дойл Стодарт се стори приятен, за американец дори обаятелен.

Очертаваше се вечерята да бъде възхитителна.

Гил беше забавен човек, но Уайлд бе направо забе­лежителен. Дойл беше пленен от грациозния начин, по който размахваше ръце. Апатичното му изражение се оживяваше доста, докато разказваше странните си анекдоти и пускаше остроумни коментари. Граничеше направо с магия, помисли си Дойл, че благодарение на модерната технология беше превозен за няколко крат­ки часа от заспалото градче на южното крайбрежие до това елегантно място в компанията на изтъкнат издател, член на парламента и един прочут защитник на атеизма.

Бързо им сервираха изобилни блюда: канапе от ка­фяви скариди с индийско орехче, желирано пиле, пани­рано шкембе, гъста супа от омари. Още в началото на вечерята бяха поднесени червени и бели вина, щедрият им поток не спря. Беше удивително колко пари имаха тези американци - Стодарт харчеше цяло състояние.

Моментът беше много подходящ. Дойл точно беше започнал нов роман, който със сигурност щеше да се хареса на издателя. Предпоследната му история - „Мика Кларк“, бе получила благосклонни критики, но последният му роман за един детектив - за прото­тип отчасти беше послужил някогашният му профеcop Джоузеф Бел, се прие доста хладно след появата си в Коледния годишник на Бийтън... Направи усилие да се върне в настоящето и разговора. Гил, ирланд­ският депутат, поставяше под въпрос верността на максимата, че късметът на приятелите буди недовол­ство у нас.

Когато чу това, очите на Уайлд проблеснаха.

-      Дяволът - започна да разказва той - веднъж пре­сичал пустинята и стигнал до място, където група при­ятели измъчвали един свят отшелник. Мъжът с лекота отблъсквал техните дяволски внушения. Дяволът на­блюдавал техния неуспех, след това пристъпил, за да им даде урок.

-      Действате прекалено грубо - казал той. - Позво­лете аз да опитам. След като казал това, прошеп­нал на светия човек: „Направиха брат ти владика на Александрия.“ Изведнъж на спокойното отшелниче­ско лице легнал облак от злостна завист. „Това бих препоръчал“, обърнал се дяволът към последователи­те си.

Стодарт и Гил се засмяха от сърце, после захванаха спор за политиката. Уайлд се обърна към Дойл:

-      Трябва да ми кажеш - попита той - ще напишеш ли книга за Стодарт?

-      Мисля, че по-скоро да. Всъщност вече започнах работа върху нов роман. Мислех да го нарека „Оплете­ни конци“ или може би „Знакът на четиримата“.