Читать «Безсъния» онлайн - страница 3

Когато излизаше от помещението, мухите веднага се връщаха като черни петна във въздуха. Винаги подвижни, жадни да навлязат в свивката на някой лакът или на слабините, за да забият там миниатюрните си жила…

Коридорът беше дълъг, много дълъг. Един булевард-спалня, осеян на редовни интервали от малките отвори на индивидуалните килии. Понякога инцидент прекъсваше хипнотичното повторение на действията. Най-често се оказваше срещата с някой сомнамбул, който трябва да се отведе обратно да легне, или на безсънен, който се рее из коридорите и крещи в опит да събуди другарите си.

Тогава на пазача се налагаше да вземе пушката, да се прицели… и да стреля. В други моменти според настроението му се приискваше да им даде един шанс и тогава с глух глас им обясняваше как да заспят отново, да легнат по гръб с широко разтворени крака и да затворят очи. Някои от тях заспиваха за година-две. И той продължаваше по пътя си с куцащия кон подире.

В началото, на зимата теглеше чрез жребий имената на стотина спящи от женски пол на възраст от седемнайсет до четирийсет години, като опитваше след това да ги заплоди докато спят. Така те се събуждаха с корем, издут от пет-шест месечна бременност. Някои раждаха без дори да са дошли в съзнание. Така прекосяваше кулата, съвокуплявайки се напосоки. Без да запали светлината, без да познава лицата на тези, в чиято утроба изпускаше семето си. (Бригадите по оплождането бяха създадени, за да опитат да спрат страшния бич от спадането на раждаемостта, така че това си беше съвсем в реда на нещата.)

Всички спяха. Щастливи от забавянето на жизнените функции.

Спяха. Без да сънуват. Съществуваше само блаженото смазване от една безкрайна умора.

Те спяха, като че все по-дълбоко. Напълно предадени на мухата цеце — носителка на почивка, на забрава… Пазачът продължаваше напред. Трябваше да се приеме, че коридорите имаха само една относителна сигурност. Всяка сграда си имаше своите престъпници, най-вече младежи, които изнасилваха жени и момиченца по време на съня им, стигайки дори до там да ги хвърлят през прозорците или в асансьорните шахти.

Той продължаваше напред… Насред куция ритъм в тази отвъдгробна сграда, където всеки спящ се хващаше за леглото като удавник за сламката си. В тази странна казарма, където силата на съня беше заместила силата на огъня. Те спяха, странно сражаващи се на странно бойно поле.

Той беше любовник на хиляди жени, бащата на хиляди деца, които скоро ще отведат към други сгради, други легла, други мухи. И никой от тях не ще го познава, не ще го видят или повикат: всички те няма да съзнават съществуването му или пък своето собствено…

Такъв беше законът и нему бе отредено да разбере дали е правилен или не.

Той вървеше, конят куцукаше отзад. Заедно ще стигнат до края на коридора едва през нощта. Тогава човекът ще запали малкия котлон, ще разгъне одеялото под сивата врата на стълбището и ще им се наложи, да тръгнат малко по-нагоре, към горния етаж. И да продължат…