Читать «Безсъния» онлайн

Серж Брюсоло

Безсъния

Току-що беше издърпал стола в средата на хола и вече беше седнал срещу вратата. Един стол от масивно дърво със странно висока облегалка, превишаваща каската му поне с петдесетина сантиметра. Сега големите бели и черни квадрати на мозайката му създаваха чувството, че е сам, изгубен по средата на шахматна игра; цар без поданици и без армия, в очакване на последния ход, който ще го матира. Прекалено слабото осветление от крушката в стаята на пазача не позволяваше да се видят стените. Сводът на тавана изпускаше прах, замрежен от мъглата на паяжините.

Изведнъж си помисли, че трябва да стане, да забие ръка в бездната около стола, за да се увери в присъствието на стени, но внезапен пристъп на тревога го остави прикован. Скамейка за молитви или кутия за милостиня — не можеше точно да прецени. Като че границите на сградата се бяха размили при допира с нощта, оставяйки висящи в космоса само няколко бели и черни плочки, осветени от задъхваща се, мъждукаща крушка. За миг главата му се замая. След това часовникът най-после удари осем и от огромния меден процеп за поща и колети, издълбан долу във вратата, блъвна нещо с метален звук. Дебелата дъбова врата (метър или два) не му позволи да чуе стъпките на пощальона, отдалечаващ се към другата страна на улицата. Той внимателно слезе от стола и приклекна в центъра на една черна плоча, която блестеше така, че отразяваше образа му, както би го направило едно леко замъглено огледало.

Куфарът беше там както винаги, тежък и хубав. Обкован и облицован с виненочервена дебела кожа на жилки. Човекът постави бузата си върху очукания капак, подут сякаш под действието на някаква вътрешна ферментация. Май усети приспивна песен. Хипнотично шумолене от прокълнати нотки, възпроизвеждани от хиляди микроскопични пръсти. Взе малкия блестящ ключ от врата си и катинарът изпя острата си мелодия с шум на смачкани железа. За момент медната плоча проблесна със своя толкова фин надпис, че за разчитането му трябваха очи на лилипут или насекомо. „Хипнос, син на нощта“… Инстинктивно докосна каската си, където имаше същия надпис под емблемата на хипнобригадата. След кратко колебание отнесе куфара насред хола срещу стълбите. Тъкмо щеше да се отдалечи, когато изведнъж капакът се отвори под усилието на вътрешен натиск.

Удари го направо в лицето. Главата и раменете му се покриха с облак от прах, конгломерат от крачка и крилца.

Мухите! Изтекоха от куфара като тъмносин, дори черен кръвоизлив. Веднага след това изчезнаха в сумрака на хола. Образуваха рояк — едно подвижно петно с несигурни контури, което се издигна с водовъртежи в затворения кладенец на стълбището, обслужващо осемстотин и петдесетте етажа.

Човекът замря за миг с празния куфар в ръка и с вдигнато лице. Остана дълго време неподвижен. Бръмченето утихваше като приспивна песен, изпята със затворена уста. След това тишината бавно се върна. Тогава той се отърси, подписа бележката за доставка и пусна куфара в медния процеп. Празният стол стоеше насред хола като непозната нова вещ, предоставена за изненада на невидимите играчи, скрити в мрака. Помисли си, че вече е време и изсвири с уста, за да изкара коня от съседното помещение. Животното се появи с повехналата си грива и кухия корем с изпъкнали ребра. Копитата му отекваха шумно по плочките. Човекът в стаята взе пушката и пъхна в джоба си няколко далекобойни патрона.