Читать «Без светлина» онлайн - страница 30

Уестрейт се изправи.

— Трябва да тръгвам — каза той. — Виж какво, Грейвър, искам здраво да се заемеш с това. В случай че има някакви съмнения, въпроси, нещо нередно или особено, веднага се свържи с мен. — Той опули широко очи. — Разбра ли?

— Струва ми се, да — отвърна Грейвър.

Уестрейт енергично кимна с глава, сякаш искаше да каже — значи се договорихме и толкоз. Той рязко се обърна и тръгна да си ходи, подобно на глиган, насочил се към нов обект. След секунди беше до входната врата и я отвори.

— Обаждай се — рече той, без да поглежда назад, и излезе.

Грейвър затвори вратата зад него и почака в тъмното антре, вглеждайки се в светлината от външната лампа, чиито лъчи се пречупваха през малките прозорчета на вратата. Почака, докато блеснаха фаровете от колата на Уестрейт, които бавно се преместиха от бордюра, а после осветиха косо небето и изчезнаха надолу по улицата.

7.

— Не ми харесва особено тази идея да наблюдаваш — каза тя, поглеждайки от колата към малката алея с дървета, все още с блеснали листа от преминалия дъжд. Алеята също блестеше и от време на време от паважа се издигаше тънка струйка пара и за миг увисваше под светлината на лампите, преди бавно да се издигне и изчезне в тъмнината.

— Искам да видя това — рече Калатис. — Не мисли за мене. Просто си свърши работата.

Жената беше малко над четиридесетте, с червеникавокестенява коса, леко прибрана на тила. Беше добре сложена, с фигура, която не беше слаба, но отлично поддържана за годините й чрез доста усилия и сурова решителност да се бори безпощадно срещу теглото и отслабващата еластичност. Решителността беше нещо характерно за целия й живот. Имаше несломима воля. Притежаваше необикновена способност за концентрация. Беше непреклонно хладнокръвна.

— Панос Калатис обичаше да я използва, защото с течение на времето тя беше започнала да се страхува. Причината беше в натрупаните й години. Това, което постоянната опасност не успя да направи в младостта й при първото му запознанство с нея в Триест, пълзящото време, ден след ден, с месеци и години, бе постигнало единствено със страшната за нея сила на часовниковата стрелка. С изтичането на времето, с бавното му и неумолимо стопяване, тя бе станала по-малко безразсъдна. Животът, който за нея нямаше никакво значение в миналото, придоби обезпокоителен смисъл. Тя все още действаше хладнокръвно, но мотивировката беше свързана и със самосъхранение. На Калатис му харесваше да вижда как тя се страхува. Преди трийсетина, дори преди двайсет години, му настръхваше косата, наблюдавайки я само как пресича улицата. Днес притихналото й, климактерно тяло, беше сторило това, което нито пистолет, нож или отрова не успяха да направят в младостта й — беше я накарало да се страхува и този страх, макар че го прикриваше и не признаваше, беше свалил маската на нейната митология. Тя все още беше смъртта, но сега тя означаваше друг вид смърт.