Читать «Без светлина» онлайн - страница 31

Той я погледна. Носеше копринена блуза с цвят на слонова кост и права черна пола. Кожата над първото копче на блузата беше бяла като коприната. От петнайсет години не беше виждал гърдите й и се зачуди за тях. Беше толкова различна от Джейл… във всяко отношение.

— Не ми харесва това — пак каза тя.

Тези няколко — две или три задачи — щяха да й бъдат последните за него. Той си помисли, че всъщност тя вече бе надхвърлила възможностите си да бъде използвана.

— Колко по-дълго смяташ да го направиш? — попита Калатис. Въпросът беше жесток, но за него жестокостта беше развлечение, а собствените му чувства отдавна бяха притъпени за подобна деликатност.

— Какво искаш да кажеш? — рече тя, отваряйки чантичката си да потърси нещо.

— Използвайки тялото си. Може би трябва да помислиш за някаква друга поза. Нещо… по-подходящо…

— Подходящо — каза тя, надничайки в чантичката си. Извади червило и си сложи от него, без да се гледа в огледало. — Подходящо… — Тя кимна, леко притисна устни една в друга, като се взираше навън през предното стъкло.

Калатис предположи, че равнодушието й всъщност е престорено. Навярно беше вбесена. Помисли си, че ако осветлението в колата беше по-силно, той може би щеше да види върху бялата кожа на деколтето й червеникави петна, появяващи се там, когато пламваше от страст. Някога, в Триест, той дебнеше да зърне това фино почервеняване, когато бяха заедно в леглото. Тя винаги така добре се владееше, че той не можеше да разбере какви са чувствата й — сексуалните й контакти, подобно на всичко останало при нея, ставаха така спокойно и хладнокръвно, че не показваха страстта й до последния момент. Отначало това го озадачаваше, защото никога не разбираше дали той се справя и понякога краят съвсем го изненадваше. Докато не откри тайната на почервеняващата й гръд. Тя умееше да овладява всичко, освен тази особена реакция на своето тяло.

— Какво ти е сторил? — попита тя и затвори чантата си.

— Този мъж ли?

Тя кимна.

Панос сложи ръце на волана, изпъна краката си и въздъхна.

— Той е много богат. Има два самолета. Един от тези самолети е бил забелязан там, където не е трябвало да бъде. Той знае, че самолетът е бил на това място. Знае, че не е трябвало да бъде там. — Панос се обърна и я погледна. — Мисля, че е бил нелоялен към мен… както той си умее. — Той се ухили.

Телефонът между тях звънна, преди тя да успее да отговори, и Панос го вдигна.

— Да. — Изслуша нещо за момент. — Благодаря. — Затвори телефона. — Той е с още двама мъже, но току-що е поискал да му донесат сметката.

Тя отвори вратата на мерцедеса и слезе. Частният клуб беше в една стара тухлена сграда, обвита в бръшлян и разположена в залесен парк. Тясната алея нататък беше еднопосочна, водеше откъм единия край към малък паркинг и излизаше от другата страна. Калатис беше паркирал близо до входа на паркинга и тя трябваше да повърви почти петдесет ярда, минавайки под мъждивата светлина на една улична лампа, преди да завие край живия плет до паркираните коли.