Читать «Бандата от Чарлстаун» онлайн
Дэвид Хосп
Дейвид Хосп
Бандата от Чарлстаун
Пролог
Ед Танъри се отпусна на седалката и се загледа навън. Влакът вече набираше скорост за да напусне гарата.
— Как е малката? — попита го Хари Макин.
От три години двамата пътуваха редовно с този влак. Бяха идентични колелца в огромната икономическа машина на корпоративна Америка: бели мъже в началото на тридесетте, женени, със сини костюми, бели ризи и червени вратовръзки — двама мъже сред стотиците чиновници в сутрешния влак, който точно в този момент се виеше по линията в западните покрайнини на Бостън.
— Страхотна е! — отговори Танъри. — Само да не ме будеше толкова често нощем!
— Ще свикнеш, приятел! Ако някога си хранел илюзии, че през следващите три месеца ще можеш да си отспиш, по-добре забрави!
Влакът увеличи скоростта си, а двамата мъже останаха така, потънали в мълчание. Почтителната тишина като че ли беше най-подходящото начало за този ден. Бяха изминали точно четири години от онзи кошмарен миг, който преобърна тотално съдбата на целия свят. И двамата имаха познати сред загиналите в Световния търговски център.
— Бях останал с впечатлението, че днес ще си вземеш почивен ден — обади се по едно време Хари, без да отваря очи.
Компанията на Танъри беше обявила 11 септември за почивен ден по избор — в памет на огромната трагедия. Но тъй като тази година единадесето число се беше паднало в неделя, предоставиха им възможността да си вземат понеделника, за да почетат мрачната годишнина.
— Така мислех, обаче си дадох сметка, че имам прекалено много работа, за да си го позволя — отговори Ед Танъри.
Това не беше съвсем вярно. Бебето беше само на две седмици, а той все още не си бе вземал годишния отпуск. Поне днешният ден можеше да пропусне. Но котировките на борсата падаха, а Ед беше млад, амбициозен и въобще не възнамеряваше да отстъпва пред конкуренцията. Освен това Ейми като че ли се справяше отлично с бебето и сама, а и двамата обмисляха варианта за едноседмичен отпуск в началото на октомври — най-красивото време от годината в района на Нова Англия. „Върви! — каза му неговата съпруга. — А когато излезеш в отпуск, ще си починеш!“ И така, той бе потеглил на работа.
Сега Ед извади една снимка от вътрешния джоб на сакото си и я вдигна пред очите си. От нея го гледаше Ейми в родилната зала — потна и изтощена. В скута й лежеше новороденото им дете. Танъри върна снимката обратно на мястото й, притвори очи и по лицето му се разля усмивка. Мислеше си, че целият му живот е пред него и ще остарее с тях.
* * *
Три редици пред него седеше Алхари Ал Садрия, приковал очи в прозореца. Погледът му следваше железопътните релси, които вървяха успоредно на магистралата.
Имаше къса, добре подстригана черна коса, тънък мустак и маслинен тен. Повечето хора го мислеха за испанец или грък. Всъщност, Садрия бе роден и израснал по бреговете на Тунис, на няколко крачки от древния град Картаген. Като момче беше играл в тюркоазените води на Средиземно море и бе наблюдавал как варварите от Италия, Франция и Съединените щати превземат малката африканска държава улица след улица, сграда след сграда, семейство след семейство. Именно там попадна под влиянието на Нисар Бен Мохамад Намур — непримирим молла, който споделяше презрението на момчето към западняците.
