Читать «Атлас изправи рамене част 3» онлайн - страница 4

женствени, натруфени дантели на брезовите листа, които трептяха на слънцето.

Листата пропускаха слънчевите лъчи през косата му, по лицата и на двамата. Тя не можеше да

види какво има долу, отвъд завоите на пътеката. Очите ѝ се връщаха на лицето му. Той поглеждаше

надолу към нея. В началото тя отклоняваше поглед; после, сякаш научила го от него, и тя започна да

удържа на погледа му. Всеки път, когато той погледнеше надолу, тя знаеше, че той знае какво чувства и

че не иска да скрие от нея значението на погледа си. Знаеше и че мълчанието му е същата изповед като

нейната. Той не я държеше по безучастния начин, по който един мъж носи ранена жена. Това беше

прегръдка, макар че тя не усещаше и намек за това в поведението му - чувстваше го заради увереността

си, че с цялото си тяло усеща нейното.

Чу звука на водопад преди още да види крехката нишка, която падаше като начупена, искряща

лента по камъните. Звукът идваше сред някакво неясно пулсиране в ума ѝ, сред някакъв недоловим

ритъм, който изглеждаше не по-силен от спомен, който се бореше да излезе наяве. Но когато отминаха

водопада, пулсирането продължи - тя чуваше звука на водата, но другият звук като че ли ставаше все

по-ясен, нарастваше, но не в ума ѝ, а някъде между листата. Пътеката направи завой и във внезапно от-

крилото се пространство тя видя малка къща на една издатина, и един слънчев лъч, който проблясваше

по стъклото на отворения прозорец. В момента, в който разбра какво преживяване я беше накарало да

иска да се отдаде на непосредственото настояще - през една нощ, в един прашен вагон на „Комет",

когато беше чула темата на Петия концерт на Хали - тя разбра, че го чува и сега, чува го да се издига

изпод клавишите на пиано, с ясните, остри акорди на нечие могъщо, уверено докосване.

Тя изстреля въпроса в лицето му, сякаш с надежда да го хва не неподготвен:

- Това е пет ият концерт на Ричард Хали, нали?

- Да.

- Кога Ричард Хали е написал т ова?

- Защо не го попитате лич но?

- Той тук ли е?

- Той го свири. Това е неговата къща.

- О...!

- Ще се срещнете с него по-късно. Ще се радва да говори с вас. Знае, че неговите творби са

единствените записи, които обичате да слушате вечер, когато сте сама.

- Откъде знае?

- Аз му казах.

Изразът на лицето ѝ беше като въпрос, който би започнал с „Как, по дяволите...?", но видя

изражението в очите му и се разсмя, отразявайки така неговия поглед. Не можеше да подлага под

въпрос нищо, мислеше си, не можеше да се съмнява, не и сега, не и при звуците на тази музика, които се

издигаха триумфално през плуващите в слънце листа. Това беше музиката на освобождението, на

облекчението, изпълнявана така, както трябваше да бъде изпълнявана; умът ѝ се беше борил да я чуе

такава в разклатения вагон през ритъма на ранените колелета - тъкмо това беше видял умът ѝ сред

звуците през онази нощ - тази долина, утринното слънце и...

И тогава тя ахна, защото пътеката беше направила завой и от височината на едно открито

възвишение видя градчето на дъното на долината. Не беше точно град, а само група къщи, пръсна ти по