Читать «Атлас изправи рамене част 3» онлайн

Когато отвори очи, тя видя слънчева светлина, зелени листа и лицето на един мъж. Помисли си:

знам го това. А то беше светът такъв, който бе очаквала да види на шестнайсет - и ето че сега се бе

озовала в него, - а той бе толкова обикновен, толкова неизумителен, че онова, което почувства, бе като

благослов, изречен над Всемира, ала съдържащ само три слова: ама разбира се.

Поледна нагоре към лицето на мъжа, коленичил до нея, и разбра, че именно за това бе копняла

през всичките тези години. И би дала живота си за него: едно лице, върху което болката, страхът и

вината не бяха оставили никакви следи. Формата на устата му издаваше гордост, но и нещо друго: тоз и

мъж сякаш се гордееше с това, че е горд. Ъгловатите, изсечени скули ѝ навяваха усещането за

надменност и жлъч, и макар нито едно от тези качества да не бе изписано по него, лицето сякаш

изразяваше техния краен сбор: спокойна увереност и решимост, както и безпощадна невинност, която не

диреше прошка, но и никога не би я дала. Това бе лице, което нямаше какво да крие, но и от как во да

бяга, лице, което не се страхуваше да бъде видяно, но и да вижда, затова и първото, което видя, бе

напрегнатият, пронизващ поглед; този мъж гледаше така, сякаш зрението бе неговото любимо сечиво, а

боравенето с него - едно безкрайно вълнуващо приключение, сякаш очите му придаваха най-висша

стойност на самия него - заради способността му да вижда, но и на света, защото е място, което тъй

страстно жадува да бъде видяно. За миг й се стори, че е в присъствието на същество, което представлява

самата чиста съвест - и все пак никога преди не беше усещала така друго мъжко тяло. Леката тъкан на

ризата му по-скоро подчертаваше, отколкото прикриваше структурата на фигурата му, кожата му беше

загоряла от слънцето, а тялото му беше здраво, слабо, издръжливо и силно - прецизно оформено, като

излято от метал, но от някакъв матов метал с меки отблясъци, като сплав от алуминий и мед. Цветът на

кожата му се преливаше с кестенявото на косата му, а небрежните кичури имаха кафяво-златист отенък

на светлината на слънцето, докато очите му допълваха гамата, сякаш част от отливката беше останала

чиста и сияеше остро: очите му бяха дълбоки, тъмнозелени - като светлина, от разена от метал.

Той гледаше надолу към нея с едва залебежима следа от ус мивка - не я откриваше с поглед, а я

съзерцаваше като нещо познато, - сякаш и той виждаше отдавна очакваното и неподлежащото на

съмнение. Това е моят свят, мислеше си тя, такива трябва да бъдат хората и така трябва да се отнасят

към съществуването си, и всичко останало, всички години на грозни битки, са прос то нечия безсмислена

шега. Тя му се усмихна съучастнически, с облекчение, със свободна, лъчиста насмешка към всичк и

онези неща, които никога повече нямаше да се налага да счита за важни. Той се усмихна в отговор,

усмивката му беше като нейната, сякаш усещаше същото, което изпитваше и тя, и разбираше как во има

предвид.

- Никога не е трябвало да приемаме нищо на сериозно, на ли? - прошепна тя.