Читать «Атлас изправи рамене част 3» онлайн - страница 2

- Не.

И тогава, когато съзнанието ѝ се възвърна напълно, тя осъ зна, че този мъж е абсолютно

непознат. Опита се да се отдръпне от него, но успя само леко да помръдне глава на тревата, която

усещаше под косата си. Опита се да се изправи. Взрив от болка по гърба ѝ я прикова отново на земята.

- Не мърдайте, госпожице Тагарт. Ранена сте.

- Познавате ли ме? - гласът ѝ беше хладен и твърд.

- Познавам ви от много год ини.

- А аз познавам ли ви?

- Да, така мисля.

- Как се казвате?

- Джон Голт.

Тя го погледна, без да мърда.

- Защо се боите? - попита той.

- Защото го вярвам.

Той се усмихна, сякаш долови пълното признание за значението, което тя придаваше на името

му - усмивката беше на противник, приемащ предизвикателството - и на възрастен, който се развеселява

от самозаблудата на дете.

Тя се чувстваше така, сякаш се връща в съзнание след катастрофа, разбила много повече от един

самолет. Сега не можеше да събере парчетата, не можеше да си спомни нещата, които знаеше за това

име, знаеше само, че зад него стои тъмен вакуум, който бавно трябваше да запълни. Не можеше да го

направи сега, присъствието на този човек беше твърде ослепително, като прожек тор, който не ѝ

позволяваше да различи формите, разпръснати в мрака наоколо.

- Вас ли преследвах? - попита тя.

- Да.

Тя се огледа бавно наоколо. Лежеше на тревата на една поляна в подножието на гранитен хълм,

който се издигаше на стотици футове височина в синьото небе. На другия край на полето няколко

канари, борове и блестящите листа на брезите крие ха пространството, което се простираше до далечната

стена на околните планини. Самолетът ѝ не беше разбит - беше там, на няколко фута, кацнал по корем в

тревата. Не се виждаше друг са молет, нито сгради, никакъв знак за човешко присъствие.

- Каква е тази долина? - попита тя.

Той се усмихна:

- Терминалът на „Тагарт ".

- Какво искате да кажете?

- Ще вид ите.

Неясен импулс, подобен на мускулен спазъм, я накара да провери колко сила ѝ е останала.

Можеше да движи ръцете и крака та си, можеше да повдига главата си, усещаше пробождаща болка,

като си поемеше дълбоко дъх, виждаше тънка струйка кръв да тече по чорапа ѝ.

- Може ли човек да излезе от това място? - попита тя.

Гласът му звучеше сериозно, но блясъкът на метално-зелените очи беше усмивка:

- В момента - не. След време - да.

Тя понечи да се изправи. Той се наведе да я повдигне, но тя събра всичките си сили във

внезапен, ловък подскок и се измъкна от хватката му, борейки се да стане.

- Мисля, че мога... - започ на тя и рухна върху него в същия м омент , когато краката ѝ се опряха о

земята и взрив от болка избухна в глезена ѝ, който не можеше да я удържи. Той я вдигна на ръце и се

усмихна.

- Не, не м ожете, госпожице Тагарт - каза той и тръгна през поляната. Тя лежеше неподвижно,

беше го обгърнала с ръце, гла вата ѝ беше на рамото му, и си мислеше: само за няколко мига, докато трае

това, мога да се отпусна напълно, да забравя всичко и да си позволя да се отдам на чувствата... Кога

беше изпитвала това преди, чудеше се, някога беше имало такъв миг, в който те зи думи се бяха