Читать «Атлантида открита» онлайн - страница 8
Клайв Къслър
Бързо натрупващият се около китоловния кораб лед го изтласкваше с такава сила към сушата, че му беше невъзможно да се измъкне — сякаш бе стиснат в гигантски юмрук. Водите близо до брега бързо се покриха с ледена кора. Мендър и екипажът с мъка успяха да пуснат котвите на „Паловерде“ на дълбочина шест фатома, на не повече от три километра от брега. Но за няколко часа корабът беше скован здраво в лед, който продължаваше да увеличава дебелината си и скоро всички следи от вода се покриха с твърда бяла обвивка. Антарктическата зима ги улови в капана си и денят започна да намалява. Изпари се всяка надежда да се измъкнат, а до умереното време с по-висока температура оставаха цели седем месеца.
Моряците свалиха ветрилата, изсушиха ги и ги прибраха, за да бъдат готови отново за вдигане през пролетта, ако провидението им донесеше по-топло време и освободеше кораба от ледената прегръдка. Сега, в очакване на дълго затворничество, храната бе прегледана и разпределена за дългите зимни месеци. Дали хранителните продукти, складирани на борда, щяха да стигнат, докато ледът започнеше да се топи, това никой не можеше да предвиди. Но спускането на въдици през дупките в леда даде по-голям от очаквания резултат и много скоро килерът за провизии на палубата бе запълнен с богат асортимент от антарктическа риба. По-късно на брега се появиха и смешни пингвини. Те като че ли бяха милиони. Само че колкото и вкусно да приготвяше месото им корабният готвач, то си оставаше неприятно за ядене.
Основните заплахи за екипажа бяха страхотният студ и всяко внезапно раздвижване на ледената маса. Опасността от замръзване беше намалена от горенето на маслото от китовете, които бяха уловили с харпун, преди да заседнат в леда. В трюма все още имаше над сто варела — напълно достатъчни да поддържат огъня в печките през най-студения период на антарктическата зима.
Засега ледената маса беше относително неподвижна. Но Мендър знаеше, че е въпрос само на време, преди ледът да започне да се мести във всички посоки. Тогава корпусът на „Паловерде“ като нищо можеше да се разцепи на трески, а яките шпангоути щяха да се огънат като картон. Никак не му харесваше мисълта как ще оцелеят жена му и бебето, докато не се зададеше друг кораб през лятото. А шансът да се случи такова нещо беше едно на хиляда.
Освен това съществуваше реална опасност от зараза. Седем от моряците вече даваха признаци за заболяване от скорбут. Единствената светла мисъл беше, че паразитите и плъховете бяха загинали отдавна от страхотния студ. Дългите антарктически нощи, изолацията и смразяващият вятър подхранваха апатията. Мендър се преборваше със скуката, като непрекъснато възлагаше задачи на екипажа, за да държи съзнанието и телата им заети с някаква дейност.
Мендър седеше зад писалището в каютата си и пресмяташе по сто пъти шансовете им за оцеляване. Но колкото и да прехвърляше в ума си възможностите, резултатът винаги оставаше един и същ. Вероятността да отплават невредими през пролетта беше нищожна.