Читать «Атлантида открита» онлайн - страница 21

Докато самолетът се снижаваше към долината, планинските склонове се извисяваха величествено от двете му страни. Те изглеждаха толкова близо, че пътниците имаха чувството, че крилете му ще докоснат трепетликовите дървета върху оголените скали. След малко колесникът бе спуснат и минута по-късно колелетата докоснаха тясната асфалтова ивица.

Бийчкрафтът превозваше само деветнайсет пътника и бързо бе разтоварен. Патриша О’Конъл слезе последна. Вслушала се в съветите на приятелите й, които бяха летели до курортното градче, за да карат ски, тя бе поискала място в опашката на самолета, за да може да се наслаждава на фантастичната гледка, без да й пречи някое от крилете му.

На височина 2 700 метра въздухът беше рядък, но невероятно чист и свеж. Пат вдъхна дълбоко, докато вървеше към терминала. Тъкмо прекрачи прага на вратата, и един нисък, набит мъж, с бръсната глава и тъмна брада й препречи пътя.

— Доктор О’Конъл?

Моля, наричайте ме Пат — отвърна тя. — Вие навярно сте доктор Амброуз.

— Моля, наричайте ме Том — усмихна се сърдечно мъжът. — Добре ли пътувахте?

— Чудесно. Малко друсаше над планините, но красивият пейзаж бързо разсея неприятното чувство.

— Телърайд е прелестно място — каза той замислен. — Често изпитвам желание да живея тук.

— Не си представям, че има достатъчно археологически обекти за проучване от човек с твоя опит.

— На тази височина, не. Древните индиански руини се намират много по-ниско.

Доктор Томас Амброуз може и да не се вместваше в стереотипа на прочут антрополог, но беше един от най-уважаваните хора в тази област. Заслужил професор в щатския университет на Аризона, той беше квалифициран изследовател, известен с подробните си писмени доклади за проучваните си обекти. Вече наближаващ шейсетте — Пат му даде десет години по-малко — той можеше да се похвали с трийсетгодишна практика в проучване развитието на първия човек и неговата култура из целия югозападен район на страната.

— Доктор Кид говореше доста загадъчно по телефона и не даде почти никаква информация за находката.

— Аз също няма да ти дам — рече Амброуз. — Най-добре е ти сама да я видиш.

— Как я откри?

— Озовах се на точното място в точното време. Дойдох да покарам ски с една стара приятелка, когато ми се обадиха по телефона от колежа към Колорадския университет и ме помолиха да хвърля поглед на артефактите, намерени от един рудокопач. След бърз оглед на обекта разбрах, че това не е работа за мен.

— Трудно ми е да повярвам, че го казва човек с твоя опит.

— За жалост моята квалификация не включва епиграфиката. И тъкмо тук идва твоят ред. Единственият специалист в разчитането на древни надписи, когото познавам лично, е доктор Кид от Станфорд. Но той беше възпрепятстван да дойде и горещо те препоръча да заемеш мястото му.

Амброуз се обърна, когато наклонената багажна лента бе включена.

— Голямата зелена чанта е моя — каза Пат вътрешно благодарна, че има до себе си мъж, който да й помогне за тежката чанта, натъпкана предимно със справочна литература.

Амброуз изпъшка, но не каза нищо, когато вдигна чантата и я понесе към джипа „Чероки“, чакащ на паркинга. Пат се спря за миг, преди да се качи в колата, за да погълне великолепната гледка на боровите и трепетликовите гори, обрасли склоновете на планината Уилсън, и на върха Съншайн оттатък долината. Докато стоеше прехласната, Амброуз използва случая да я огледа. Пат имаше дълга до кръста лъскава рижа коса и будни зелени очи. Тялото й беше като изваяно от скулптор. Раменете и ръцете й изглеждаха малко по-мускулести за жена, което без съмнение се дължеше на дълги часове, прекарани в гимнастически салон. Амброуз предположи, че е висока около метър и седемдесет и два и тежи малко над шейсет килограма. Беше хубава жена, макар и не поразително красива, но той си представи колко привлекателна би изглеждала с по-съблазнителни дрехи от тези джинси и мъжки тип кожено яке.