Читать «Атлантида открита» онлайн - страница 19

След като запали мотора на голям преносим генератор, той дръпна лоста на съединителна кутия. Шахтата изведнъж се обля от светлината на дълги по стотина метра редици от голи крушки. Върху релсите имаше една вагонетка, свързана със стоманено въже, водещо към лебедка. Предвидената за дълъг живот вагонетка беше напълно здрава и единственият признак, говорещ за усилна употреба, беше ръждата по външните стени на кофата.

Маркес се качи в кофата и натисна бутона на устройство за далечно командване. Лебедката зажужа, започна да размотава въжето и вагонетката потегли по коловоза, задвижвана единствено от силата на тежестта. Слизането под земята не е препоръчително за хора със слаби сърца или страдащи от клаустрофобия. Тясната шахта едва побираше кофата. Дървените греди, скрепени като рамки на врати, бяха поставени през няколко метра и служеха за подпори на тавана срещу срутване. Много от подпорните греди бяха лошо изгнили, но останалите бяха яки и здрави, като в деня на поставянето им от отдавна споминалите се рудокопачи. Вагонетката набираше скорост по наклонената шахта и на дълбочина 360 метра спря. На това ниво имаше непрестанно капене на вода от тавана на тунела.

Маркес взе раницата си и кутията с обяда, слезе от вагонетката и тръгна към една вертикална шахта, спускаща се на дълбочина 670 метра в долните участъци на стария рудник „Рай“. Там главният тунел и ортите прорязваха гранита като спици на велосипедно колело. Според старите архиви и подземни карти общата площ на тунелите под и около Пандора се изчислява на близо сто и шейсет километра.

Маркес пусна камък в зейналата черна паст. Само след две секунди се чу плисък на вода.

Скоро след като рудникът бил затворен и помпите на помпената станция в подножието на планината били изключени, долните нива започнали да се наводняват. С течение на времето водата на дълбочина 360 метра, където Маркес копаеше родохрозитната жила, се беше покачила до близо пет метра. Бавно увеличаващото се ниво на водата, за което особено бе допринесъл и много влажният сезон в Сан Хуанс, му подсказваше, че е само въпрос на седмици, преди старата шахта да бъде залята догоре и водата да прелее в главния тунел, което щеше да сложи край на операцията му.

Маркес насочи вниманието си към изкопаването на възможно най-много камъни за краткото време, което му оставаше. Той все по-дълго се застояваше в шахтата, за да откъртва червените кристали единствено с кирка и ръчна количка, с която пренасяше рудата до вагонетката.

Докато навлизаше в тунела, той заобикаляше ръждясалите колички и пробивни машини, оставени навремето от рудокопачите, когато са напускали рудника. Тогава не е имало пазар на съоръжения, тъй като по същото време започнало затварянето един след друг и на намиращите се наблизо рудници. Затова те просто стояха захвърлени там, където са били използвани за последен път. След седемдесет и пет метра навътре в тунела Маркес стигна до тясна пукнатина в скалата, достатъчна, за да се промуши през нея. На пет-шест метра отвъд нея се намираше родохрозитовата жила, която той копаеше. Една изгоряла крушка висеше от тавана на пукнатината и той я смени с една от новите, които носеше със себе си. После взе кирката си и започна да атакува пълната с ценни минерали скала. В естественото си състояние те имаха матовочервен цвят и приличаха на изпечени в сладкиш череши.