Читать «Атлантида открита» онлайн - страница 11

Старият кораб излъчваше неземна, странна атмосфера. Той сякаш принадлежеше на друг свят. Безсмислен страх, че някакво древно и страшно създание ги очаква, обхвана стоящите на палубата моряци. И те, като всички мореплаватели, бяха суеверни хора. Всички, с изключение на Роксана, която преливаше от почти детински ентусиазъм, бяха изпълнени с дълбоко мрачно предчувствие.

— Странно — обади се Бигелоу, — по всичко изглежда, че екипажът е напуснал кораба, преди ледът да е започнал да го сковава.

— Съмнявам се — възрази Мендър с мрачно лице. — Спасителните ризи са си на място.

— Един бог знае какво ще заварим под палубата.

— Да идем да видим — покани ги развълнувана Роксана.

— Но без теб, мила. По-добре да останеш тук.

Жената му хвърли надменен поглед и бавно поклати глава.

— Няма да остана да ви чакам тук сама сред витаещите призраци.

— И да е имало призраци — намеси се Бигелоу, — те отдавна са замръзнали.

— Ще се разделим на две групи. Господин Бигелоу, вземете трима души и идете да огледате жилищните помещения на моряците и товарния отсек. Ние, останалите, ще слезем в пътническите и офицерските каюти в кърмата — разпореди се Мендър.

— Слушам, капитане — кимна Бигелоу.

Малка купчина от сняг и лед се бе натрупала пред вратата, водеща към кърмовите каюти, затова Мендър поведе Роксана и мъжете от своята група към най-високата задна палуба, където всички напънаха мускули, за да повдигнат заледения капак на кърмовия люк. След като го изтръгнаха и хвърлиха настрани, те предпазливо заслизаха по стълбата. Роксана вървеше непосредствено зад Мендър, държейки се за колана на тежката му шуба. Иначе бледата кожа на лицето й сега беше поруменяла от възбуда и очакване.

Тя не подозираше, че ще попадне в замръзнал кошмар.

Пред вратата на капитанската каюта, свито на кълбо върху изтривалката, лежеше куче немска овчарка. На Роксана й се стори, че то спи дълбоко. Но Мендър го побутна с върха на ботуша си и лекият тъп звук им подсказа, че животното е замръзнало.

— Твърдо е като камък — отбеляза Мендър.

— Горкото — прошепна тъжно Роксана.

Мендър кимна към затворената врата.

— Това е капитанската кабина. Тръпки ме побиват при мисълта какво може да заварим вътре.

— Вероятно нищо — вметна нервно един от моряците. — Сигурно всички са побягнали от кораба и са поели на север по крайбрежието.

Роксана поклати глава.

— Не вярвам някой да остави такова красиво животно да умре само̀ на борда.

Мъжете отвориха с усилие вратата на кабината и се озоваха сред ужасяваща гледка. На един стол седеше жена, облечена с дрехи от края на 1770-те години; тъмните й очи бяха отворени и гледаха с тъга към малко дете в кошче. Явно беше замръзнала, потънала в дълбока скръб от загубата на малкото си момиченце. В скута й лежеше Библия, отворена на Псалмите.