Читать «Атентатът» онлайн - страница 85

Джанин сега представлява пострадал от бедствие град, огромен куп развалини; той не ни казва нищо смислено и изглежда също толкова неразгадаем, колкото усмивките на неговите мъченици, чиито портрети висят на всеки ъгъл. Обезобразен от набезите на израелската армия, ту заклеймяван публично, ту възкресяван, той следва злата си участ, едва дишащ и подложен на гибелни заклинания…

На вратата се чука.

Събуждам се. Стаята тъне в мрак. Часовникът ми показва 6 часа сутринта.

— Господин Джаафари, имате гости — съобщава ми някой през вратата.

На рецепцията ме очаква момък, нагизден в пъстри одежди. Около осемнайсетгодишен, но се опитва да изглежда по-възрастен. Лицето му с фини черти е поръбено с едва поникнал мъх, който трябва да минава за брада.

— Наричам се Абу Дамар — представя се той учено. — Това е бойното ми име. Аз съм доверено лице. Халил ме изпрати да те намеря.

Прегръща ме, подражавайки на муджахидините.

Вървя след него през оживен квартал, където тротоарите потъват под руините. Сигурно мястото наскоро е евакуирано от израелските войски, защото порутеният път още пази следите от веригите на танковете, тъй както подложеният на изтезания не може да прикрие пресните белези от голготата си. Сюрия бягащи хлапета вдигат страшен шум и с крясъци изчезват в някаква уличка.

Водачът ми върви прекалено бързо и от време на време се принуждава да спре, за да ме изчака.

— Това не е пътят — отбелязвам аз.

— Скоро ще мръкне — обяснява ми той. — Вечер някои сектори са забранени. За да не стават недоразумения. Ние в Джанин сме много дисциплинирани. Инструкциите се спазват стриктно. Иначе нямаше да издържим.

Обръща се към мен и добавя:

— Докато си с мен, нищо не рискуваш. Тук е моят сектор. След една или две години аз ще го командвам.

Озоваваме се в неосветен сокак. Въоръжен силует стои на стража пред ниска врата. Момъкът ме побутва към нея.

— Ето го нашия доктор — заявява той, горд, че е изпълнил мисията си.

— Отлично, малкият — казва часовият. — Сега си иди у дома и забрави за нас.

Момчето е малко засегнато от безапелационния тон на часовия. Кима ни за сбогом и изчезва в мрака.

Мъжът на пост ме приканва да го последвам във вътрешен двор, където двама милиционери лъскат пушките си на светлината на факел. Едър мъж в униформа на парашутист е застанал на прага на помещение, заето от походни легла и спални чували. Това е шефът. Целият на петна и с блеснали очи, той не изпитва особено удоволствие, че ме вижда.