Читать «Атентатът» онлайн - страница 72

Навеед Ронен ми телефонира към 11 часа. Междувременно дърводелецът е отнесъл с камионетката си прозорците, които ще поправя в ателието си. Стъкларят и двамата му помощници работят на втория етаж и са почти незабележими.

— Какво става, стари приятелю? — пита Навеед, доволен, че ме е намерил. — Амнезия ли имаш, или си само разсеян? Отиваш някъде, връщаш се, изчезваш, после се появяваш отново и нито веднъж не помисляш да се обадиш на скъпия си приятел, за да му оставиш координатите си.

— Какви координати? Ти сам признаваш, че не се задържам на едно място.

Той се смее.

— Това не пречи. Мене също не ме свърта на едно място, но жена ми винаги знае къде да ме намери, когато съм й нужен. Добре ли минаха нещата в Йерусалим?

— Откъде знаеш, че съм бил в Йерусалим?

— Нали съм ченге… (пак се смее) Обадих се у Ким и Бенджамен вдигна слушалката. Той ми каза къде сте.

— А как разбра, че съм се върнал?

— Потърсих Бенджамен, но попаднах на Ким… Сега доволен ли си от обясненията?… И така, търся те, защото Маргарет ще се радва, ако дойдеш на вечеря у нас. Цяла вечност не те е виждала.

— Не тази вечер, Навеед. Имам домашна работа. Впрочем при мен е цял екип стъклари, а сутринта дойде и дърводелец.

— Тогава утре.

— Не знам дали ще успея да свърша дотогава.

Навеед се прокашля, размисля и ми предлага:

— Ако работата е много, мога да ти изпратя помощ.

— Не, просто дребни ремонти. Достатъчно народ имам на главата си.

Навеед пак кашля. Това е тик, който при него се проявява винаги, когато е притеснен.

— Все пак те няма да нощуват при теб, нали?

— Не, но почти. Благодаря ти, че се обади, предай поздравите ми на Маргарет.

По обяд Ким не се обажда, сигурен съм, че е минала при Навеед, за да разбере дали още съм жив.

Дърводелецът донася прозорците, сам ги монтира, проверява как се затварят в мое присъствие. Дава ми да подпиша фактура, прибира парите и се оттегля, със загаснал фас в крайчеца на устата си. Стъкларят и помощниците му отдавна са си заминали. Преоткривам дома си, спокойното му възстановяване след боледуване и тайната на мрачините му; качвам се в салона горе, за да предизвикам призраците. В ъглите нищо не помръдва. Потъвам в едно кресло срещу току-що поправения прозорец и гледам как нощта пада като острие на гилотина над града, окървавявайки хоризонта.

Сихем се усмихва от снимка над стереоуредбата. Едното й око е по-голямо от другото, може би заради измъчената усмивка. Човек винаги се смее пред фотоапарата, за да изглежда убедителен — дори когато сърцето му плаче. Това е стара снимка, една от първите след нашата сватба. Спомням си, че беше за издаването на паспорт. Сихем не държеше непременно да заминем в чужбина за медения си месец. Знаеше, че средствата ми са ограничени, и предпочиташе да ги вложим в апартамент, не толкова мрачен като нашия в предградието.