Читать «Атентатът» онлайн - страница 71

Не се обръщам.

Излизам заднишком, докато дъхът й се изгубва сред въздушните течения, връщам се в моята стая, запалвам всички абажури и лампи, за да прогоня мрака, събличам се, изпушвам една последна цигара, поглъщам две хапчета успокоително и се мушкам в леглото си.

Не угасвам светлините.

На следващия ден се озовавам в салона горе, допрял лице до прозореца, дебна изгрева. Как съм попаднал отново в това обсебено от призраци място? Съзнателно или като сомнамбул? Нямам представа.

Небето над Тел Авив надминава себе си; никъде не се вижда ни следа от облаче. Луната прилича на малка изрезка. Последните звезди постепенно изчезват в опала на зората. Отвъд сградата съседът лъска предното стъкло на колата си. Винаги става пръв в целия квартал. Собственик на един от най-луксозните ресторанти в града, той държи да пристигне в халите преди конкурентите си. Понякога се е случвало да разменяме поздрави в полумрака, той, готов да тръгне на пазар, а аз — на връщане от болницата. След атентата се прави, че никога не съм съществувал.

Стъкларят идва към 9 часа с избеляла камионетка. Подпомогнат от две пъпчиви момчета, той разтоварва материалите си и стъклата, внимателен като сапьор. Съобщава ми, че скоро ще дойде и дърводелецът. Той изниква малко по-късно, спира пред нас покритата си с брезент камионетка. Едър и сух мъжага, с набраздено от бръчки лице, гледа сериозно. Навлякъл изтъркан гащеризон, той иска да види счупените прозорци. Стъкларят се заема да му ги покаже. Оставам на долния етаж, седя във фотьойла, пия кафе и пуша. В един момент решавам да се разтъпча в малкия парк недалече от дома ми. Времето е чудесно и слънцето позлатява дърветата наоколо. Замислям се обаче, че някоя злополучна среща може да ми провали деня, и се отказвам.