Читать «Атентатът» онлайн - страница 69

— О, няма да си го простя!

— Защо не дадем възможност на професор Менах да те прегледа? Той е великолепен психиатър и твой добър приятел.

— Ще отида да го видя, обещавам, но не в сегашното ми състояние. Трябва първо да се съвзема. Да се приведа в състояние да слушам съвети.

Тя ме оставя пред дома ми и не посмява да ме съпроводи вътре в къщата. Преди да затворя вратата, й се усмихвам. Тя ме поглежда тъжно.

— Опитай се да не позволиш на твоя знак да ти почерни живота, Амин. Това състояние постепенно изхабява човека и накрая няма да можеш да направиш нищо, ще рухнеш като гнила мумия.

Без да изчака реакцията ми, тя дава газ и потегля.

Когато шумът на нисана утихва и оставам сам срещу моя дом и неговото мълчание, осъзнавам колко страшна е самотата ми; Ким вече ми липсва… Отново съм сам… Не обичам да те оставям сам, ми каза Сихем, преди да тръгне за Кфар Канна. И изведнъж ми просветва. Онази вечер, в момента, когато най-малко очаквах, Сихем ми подготви кралско пиршество; само любимите ми ястия. Вечеряхме на свещи, само двамата в хола. Тя не яде почти нищо, деликатно кълвеше трохички от чинията си. Беше толкова красива и толкова далечна едновременно. „Защо си тъжна, моя любов?“ — запитах я. „Не обичам да те оставям сам, скъпи“ — ми отговори. „Три дни не е чак толкова много“ — казах аз. „За мен е цяла вечност“, призна тя. Това е било нейното послание, знакът, който не успях да разчета. Но как да съзра бездната зад блясъка на очите й, как да отгатна сбогуването след толкова щедрост, тъй като тази нощ тя ми се отдаде както никога преди?

Минава една друга вечност, докато треперя на прага, преди да прекрача.

Чистачката не се е появявала. Опитвам се да я открия по телефона, но все попадам на секретаря. Решавам сам да взема нещата в ръце. Къщата е в състоянието, в което я оставиха хората на капитан Моше; в стаите цари ужасен хаос, чекмеджетата са по земята, съдържанието им е разпиляно, гардеробите са изпразнени, етажерките са изтръгнати от местата им, мебелите са преместени, някои — преобърнати. Междувременно навсякъде са се натрупали прах и мъртви листа, тъй като стъклата са изпочупени, а аз не успях да затворя някои прозорци. Градината е грозна картинка; осеяна е с бутилки, вестници и всевъзможни предмети, които линчуващите ме онзи ден оставиха след себе си, за да компенсират недовършената си работа. Обаждам се на познат стъклар; той казва, че в момента е зает, и обещава да дойде надвечер. Започвам, като се опитвам да въведа ред в стаите; събирам всичко, разхвърляно по земята, вдигам преобърнатите мебели, поставям етажерките и чекмеджетата по местата им, отделям повредените неща от здравите. Когато стъкларят пристига, завършвам с метенето. Той ми помага да изхвърлим торбите с боклук, отива да огледа прозорците, а аз се оттеглям в кухнята, за да изпуша цигара и да изпия едно кафе. Връща се с тефтер, в който е отбелязал различните поправки, които са наложителни.

— Ураган или вандализъм? — пита ме той.

Предлагам му чаша кафе, която приема на драго сърце. Той е едър риж мъж с лице, осеяно с лунички, по-голямата част от което се заема от огромната му уста, със закръглени и отпуснати рамене и с къси крака, които завършват с прорязани военни обувки. Познавам го от години; на два пъти съм оперирал баща му.