Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 974

— Сега Елена е вече гръцка императрица… — пошъпна злобно Ирина. — Ала няма да бъде за дълго. Ние ще смажем никейците! — Тя повиши гласа си. — Ние ще освободим брата ми Димитри и ще си възвърнем властта над гърците в Тесалоника!

Петър я изгледа поразен. Тя винаги мислеше най-напред за гръцката изгода. В сърцето й гореше неугасима любов към родната й страна. Ирина полека се опомни. Поглади челото си. Пошъпна засрамена от буйния си, сърдечен изблик:

— Ще вземем обратно земите между Хебъра и Стримон и ще ги присъединим към българското царство…

Михаил Асен се втурна вътре с припряна живост.

— Вярно ли е, вярно ли е? Ватаци починал? Сега какво ще правим?

Той гледаше като покорно дете майка си и сестриния си съпруг. Чакаше да чуе решението им, да изслуша желанието им, та чак тогава да каже своето. Тъй бе свикнал от малък, да ги счита над себе си, господари на съдбините му и волята му.

— Ти ще обявиш в болярския съвет, че е дошъл решителният миг, в който ще измием позора от нападението на Ватаци през време на твоето малолетство. Ще свикаш войводите и без никакво забавяне ще нахлуеш начело на войските в границите на Ватаци. Там българите ще ни посрещнат като освободители… А докато Теодор Ласкарис дойде да защити властта си, ние вече ще сме се закрепили там… — каза Ирина. — А ако много му се е поревнало да си премери силите с нас, то може да си видим и другите сметки… Но първо условие за сключване на мир ще бъде да ни даде пленника си: брат ми Димитри.

Петър се изсмя и потри ръце самодоволно:

— Спукана им е работата на никейците! За две седмици ще ги очистим навсякъде…

— Теодор е слаб и болнав мъж… — каза въодушевено Михаил. — Това не е вече дръзновеният и мъдър Ватаци… С Никея е вече свършено. Да видим тогава какви ще ги разправя оня в Бояна! Победа! Победа…

Хубавото лице на Асеновия син се зачерви от вълнение. Той се спусна с леки, стройни стъпки към оръжейната на прадедите си. Ръцете му горяха да вземат копие и щит в ръка. Майка му го проследи с блеснали от гордо доволство очи. След това се обърна към севастократора и каза:

— В най-голяма тайна войводите да вдигнат войските си и внезапно да нахлуят в Долна земя. Нека първите дни от царуването на Елена й бъдат дамгосани от позора на поражението, тъй както огорчиха мене в началото на моята власт…

Тя даде знак, че желае да остане сама. Потръпна от ранния студ. Накара да запалят огъня и дълго стоя край пламтящите цепеници, с прострени към огнището ръце, тръпнеща от непобедим студ. Сякаш ледена вода течеше в жилите й, а не кръв. Чужда към всяко мъжко внимание, сякаш мраморно изваяние, тя имаше само една страст: властта; само един копнеж: родът на Комнините да сломи семейството на Ласкарис — Ватаци.

Полека-лека топлината свали главата й към гърба на креслото, отпусна ръцете й на облегалката. Така най-лесно можеше да заспи, внезапно нападната от сладостта на съня. Свещите почнаха да пращят и да гаснат. Преданата епиротчанка влезе на пръсти, загърна коленете на господарката си с топла завивка, изчезна също тъй нечуто. Огънят загасна. Някой леко потропа на прозореца. Ирина се стресна. Погледна изплашено към забуленото от падащия сняг стъкло, извърна се към вратата. Изведнъж замръзна на мястото си, без да посмее да поеме дъх. Някаква тежка ръка се бе облегнала на рамото й. Нямаше никой. Почна да вика. Но глас не излизаше от устата й. Тогава тя видя пред себе си малкия Калиман. Той й поднасяше с простряна десница сребърна чаша, пълна със зелена течност. Не, не, не искам, шъпнеше с попукани от страх устни тя и се дърпаше назад. Но момчето вървеше упорито към нея. Ще пиеш, се усмихваше то с чудноват израз на лицето, ще пиеш. Тя се хвърли към една врата, заключи я, натисна я с цялото си тяло. Помощ, помощ. Никой не отвръщаше. А ония леки стъпки наспирно доближаваха. Тя закри очи с разперени пръсти. Ала виждаше и през тях. Момчето отново се усмихваше. Протягаше към нея злокобната чаша. И тя пиеше, против волята си, покорна на непобедима сила. Тъй някога, на пазара, продавайки дини, Калиман бе поел от незнайна, дебнеща ръка, зловещото питие. Отровата изгори устата й с пламтяща, страшна горчивина. Умирам вече, пошъпна тя. Ала на одъра видя да лежи неподвижното, опънато тяло на Калимана. Защо той? — се учуди тя. После си спомни, че Калиман отдавна е мъртъв и че всичко това е само сън. Дано е сън, тръпнеше в безкраен ужас сърцето й, дано по-скоро се събудя и видя, че е сън… Златни сенки трептяха връз мраморното лице на юношата. Тъмни къдрици се спущаха от двете му страни, ала и те бяха без живот, сякаш чужди, сякаш залепени на това неподвижно чело…