Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 973

Трябваше да се направи нещо. Да се унищожи Калоян. Да се повдигне чувството на народа към сина й. Трябваше някаква победа. Трябваше да се представи Михаил Асен пред очите на людете като несравним витяз. Ах, да можеше с победа над Никея, да се възвеличи пред народа си и да унищожи онзи омразен род на Ласкарисовците и Ватацесите, който бе причинил провалянето на брата й Димитри. И тя не знаеше към кого изпитва по-силна омраза: дали към Боянския събирател на недоволници, или към Ватаци и сина му Теодор, а най-вече към Елена, които бяха отнели на бащиния й род първенството в гръцката държава.

Сенките пропълзяха, обточиха се до ъглите на стаята, в мрачевината жаравата на огнището заблестя алена, кървава.

Ирина стисна горещото си чело между длани. Бе тъй изморена, тъй жадуваше за покой и забрава. И тя погледна към леглото си. Ала то й се стори като уред за безмилостно наказание. На него тя се въртеше в тежко безсъние, напразно зовейки благодатните мигове на отмората… Но може би безсънието бе по-добро от съня. Защото в съня при нея идваха свободно и безнаказано страшните, безплътни сенки, които зовяха мъст и чезнеха в закана…

На прага застана някой. Царицата вдигна ядно чело. Кой смееше отново да я смущава? В здрача различи севастократор Петра. Той държеше в ръката си разгънат лист.

— Има ли тука някой?

Изведнъж той забеляза царицата връз тъмните кожи, спусна се към нея:

— Ватаци починал! Най-сетне!

Тя извика радостно. Скочи с високо разперени ръце, грабна листа. Почна да крещи:

— Защо не е запалено? Къде е Евлогия? Защо не се грижи за свещите? Няма ли камшик за тия ленивци?

Безшумно се промъкнаха слуги, приведени, настръхнали. Свещниците трепнаха в едри, жълти пламъчета. Ирина бързо приближи листа до светлината. Зачете гласно:

— „Отчаян от целебниците и безполезните им лекарства, кир Ватаци накарал да го занесат в една смирненска църква, където се стичали люде от целия свят, за да дирят помощ от върховния държател на живота и смъртта. Ала и там не намерил облекчение. И заръчал да го отнесат в Нимфея, за да почине между близките си. Но преди да стигнат до двореца, той почувствувал, че умира. Свалили го на земята, вдигнали набързо императорската шатра и там, на 30 октомврий, той предал богу дух. Погребали го в Магнезия, в Соландърския манастир…“

Царицата погледна зетя си. И двамата ги прекоси еднаква мисъл. Когато при смъртта на Калимана кир Ватаци ги бе неочаквано нападнал, едва ли тогава той бе помислял, че ще дойде час, когато и той ще напусне света и българите ще могат да си отвърнат със същото.