Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 972

Ирина стоеше изправена като каменно изваяние до креслото си. Хубавото й лице бе замръзнало в страшен гняв. Когато й съобщиха, че птицата е убита, очите й се оживиха за миг, след това тя вдигна ръка в хладно безразличие.

— Добре. Да се издири господарят на птицата и да се обеси на площада до утре по това време. За назидание на другите.

Ала когато изплашените от тежката задача стражи изчезнаха зад златотъканата завеса, жената изостави надменното вцепенение, което вардеше пред чуждите очи, и почна да кърши ръце в безмълвен яд. Огнена червенина обля бузите й.

Какво искаха още от нея дебелоглавите инатливци? Вечно ли щяха да ронят сълзи за детето Калиман? Нима нейният син Михаил не бе вече израснал напет и буен момък, в разцвета на дарбите си, готов да даде всичко за доброто на родината си? Не бе ли и той син на Асена? Защо го ненавиждаха? Бъдещето бе пред него още. Бъдеще на слава и величие… Защо нямаха търпение, откъде тая непримирима омраза?

Тя знаеше. Всичко идваше от онова бунтовно гнездо. От Бояна. Оттам се разпръскаше отровата на потайните слова и обещания, които размиряваха народа. Защо трябваше Ирина да си отиде? Нима тя се месеше в работите на държавата? Не бе ли сложила за съуправител на неопитния още цар смелия и умен севастократор Петър? Кой можеше да знае, че тя управлява зад гърба на тия двама млади люде?

Защо всички стрели бяха отправени към нея, а не към царя и севастократора?

Те ненавиждаха гъркинята, дъщерята на кир Теодор Комнин. О! Ала и тя ги ненавиждаше тия злопаметни, непримирими, упорити варвари.

Ирина задиша тежко, сви пестници. Докато е жив севастократор Калоян в Бояна, дотогава българите нямаше да сведат чело пред сина й, галени от някаква тайна, непрестанна, дръзка надежда.

Тя се засмя. Един повече, един по-малко. И без това безсънните й нощи бяха изпълнени с трескави видения и зли прокоби. Един повече, един по-малко. И без това никой не можеше да възвърне покоя на сърцето й.

В стаята безшумно се вмъкна епирска прислужница със запалена вощеница в ръка и почна да пали свещниците. Царицата не я забеляза. Падна връз покрития с мечешки кожи миндер, закри лице. Да. Така беше. Те ще го помамят да дойде в Търнов, ще му обещаят Десислава и той ще пристигне за сватбата. О! Тогава всичко ще бъде лесно. Защото досега нито веднъж, ни изпратена кама, ни поръчана отрова не бяха успели да стигнат до омразния севастократор. Верни ръце препречваха пътя на желязото, опитваха храната, вардеха ден и нощ Александровия син.

Надеждата на българите… Последния Асеновец… Последната пречка между нея и пълната власт над търновския престол…

Ирина откри лице, отново се изсмя, още по-глухо и зловещо. Внезапно тя забеляза прислужницата си. Скочи като тигрица. Грабна свещника от ръката й и почна да я удря с него.

— Махни се! Махни се! Загаси свещите! Рано е още да се пали! Обезумяла ли си?… Рано е, рано е…

Царицата се боеше от нощта. От самотата. Да би могло никога слънцето да не залязва. Никога да не паднат вечерните мрачини. Никога да не идва мигът, когато тя оставаше сама със себе си, със спомените си, с разкаянията и съжаленията си… Епиротчанката се сниши, стана със земята равна, загаси свещите и излезе тихо, като котка, навън. В стаята внезапно потъмня. Ирина сви вежди. Наистина бе мръкнало. Тъй скоро. Тя облегна лакти на прозореца. Загледа се през гъстата решетка в снега, който падаше бързо и полегато, засипвайки покриви и кули. Връз бойниците на Трапезица блюстителите се разхождаха, като ситни бели чертици. Реката се плискаше в крепостните стени, с глух, непрестанен шум. Тя потрепера, затвори прозорчето от едри зелени стъкла. Отиде към камината.