Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 968

— Да. Пропуснахме ги, понеже казаха условната дума. Имали бърза поръчка да занесат вести в Дубровник.

— Безумци! Не познахте ли, че това не са гончиите на севастократор Петра? Това са били великият боляр Стефан и майстор Добрил…

Дъждът, който почва отново да вали, изтрива всяка следа по калните друмове. Сякаш двамата конници са потънали в земята. След три часа потерята, която бе изпроводена подире им, се върна обратно в царския град Търнов. Посърнали и грижовни.

Всесилният зет на царицата щеше жестоко да ги накаже.

Още двама бегълци бяха отишли да увеличат многобройната тълпа недоволници, които се стичаха от всички страни към севастократорската твърдина в Бояна, към самостойната държавица на Калояна.

26

Севастократор Калоян се разхождаше с другарите си сред тихата нощна свежест. Зад тъмния рид откъм изток надничаше сиянието на изгряващия месец. Неподвижно се изрязваха високите тополи в моравата светлина на небето, сред което цяло ято дребни облаци бяха замръзнали, разперени като сребърни крилца. Разговорът им докосваше непрестанно събитията в Търновград и неуспехите на младия Михаил Асен и зетя му Петър.

За да се сдобие с народната обич, младият цар, който бе вече навършил пълнолетието си, бе започнал бран против сърбите в съюз с дубровнишкия комес и захълмския жупан. Ала още в началото на войната сърбите бяха побързали да се споразумеят с Дубровник и да му дадат всичко онова, което му бе обещано в съюзния договор с българите. Тогава, за да отклони вниманието от неуспеха си, Михаил бе почнал бран с венгрите, която нямаше нито смисъл, нито начало, нито край.

Народът глухо роптаеше, ала никой не дръзваше да изяви гласно недоволството си. Комуто не бе мил животът и имотът, можеше да отвори уста за укор или възмущение. Затова повече отвсякога в пределите на Калояновата власт се тълпяха все по-нови дружини бежанци от Ирининото царство.

Така Търновград и Средец израстваха като два мощни, непримирими смъртни врага, които тайно се дебнеха, чакайки мига на неизбежното стълкновение.

Калоян се облегна на едно старо орехово дърво, другарите му насядаха около него край поточето, което течеше надолу в неспирен ромон. Великият боляр Константин Тихов се изтегна с целия си едър ръст на тревата, кръстоса ръце под тила си и се загледа в светложълтия месец, който висеше сред прозрачна синева над манастира Света Богородица Витошка.

— Така не може повече. Този безумен младеж ще изгуби великото наследство на баща си… Трябва вече да се предприеме нещо… — и той отправи изпитателен взор към севастократора.

Калоян проследи замислено бързия бяг на една едра звезда, която пресече тъмната синева, и наведе грижовно чело.

Да. Трябваше. Твърде тежко бреме бе сложила съдбата връз плещите му. Той чувствуваше, че трябва да стори нещо, ала не знаеше точно какво. Споменът за Калимана гореше сърцето му. Невинната кръв трябваше да бъде отмъстена. Колко бе тежко да обичаш, да съзерцаваш звездите, да беседваш с мъдреци, да бленуваш за по-добри дни, които заслужава светът, и да знаеш, че трябва с желязо в ръка да изпълниш завета на баща си. Да мразиш тогава, когато сърцето ти е препълнено с любов. Смъртно да мразиш, когато християнска милост те пронизва е желание да простиш.