Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 966

Картината изпъква тъй ясно, синият химатий на Исуса блести като утринно небе, лицата на апостолите оживяват, лица на млади, на стари, на средна възраст мъже… Някои от тях гледат Христа със замислен и тъжен взор, а други втренчено и изпитателно впиват очи в предателя Юда… Добрил вдига чело, изстенва дълбоко, скача и сяда на одъра. Стиска чело в ръцете си. Да имаше бои и четки, да задържи, да сътвори това, което тъй ясно бе видял във въображението си…

Той пада на колене. Издига ръце. И отново с безмълвен зов проси милост и закрила… Христос вседържител ще простре десница над него… И художникът се заклева, че ако някога бъде свободен и севастократор Калоян удържи обещанието си, той ще изпише връз кубето на Боянската църква образа на Исуса, тъй както сега го вижда в треската на молитвата, чезнещ като цветна мъгла във влажните изпарения на тъмницата: гъсти кафяви коси и раздвоена брада обкръжават продълговатото лице, чиито големи бадемовидни очи излъчват мощна и блага правдивост… Това е самият образ на божията милост и правда, която държи и управлява света… Добрил усеща как сърцето му бие в бурни, неравни скокове. Той вярва, че ще бъде спасен. Бледата, благославяща десница изниква все по-ясно сред убитите, тъмни багри: зелено, тъмносиньо.

Навън вятърът се смесва с плясъка на дъжда, който мие основите на крепостта. В килията е съвсем тъмно. На майстора му става страшно. Сякаш е сам в целия свят, откъснат от всички живи същества. Опитва се да запее нещо, ала не може. Той отива към тежката дъбова вратичка, удря с юмруци по нея, стене и крещи. Да чуе поне човешки глас, да зърне лъч от светлина. Струва му се, че е жив заровен в дълбока подземна гробница. От прозорчето почват да се стичат вадички вода, които бързо почват да мокрят краката му. Той отново ляга на одъра, разтърсен от кашлица, която пронизва с огнени мечове гърдите му.

Някаква ръка полека се допира до рамото му. Безшумно някой е отворил вратата и неусетно е приближил до него. Добрил трепва, с мъка смазва един безумен вик на устата си. Той протяга ръце, дири в мрачевината да познае кой стои пред него. Тих шъпот се свежда над ухото му:

— По-скоро… Подир мене… Ни дума…

Майсторът чувствува край себе си някаква снажна осанка, която стъпва на пръсти. Двамата се промъкват през полуоткрехнатата врата. Борините на дългия тесен отвод са загасени. В мрачевината художникът забеляза, че едрата осанка е на някакъв плещест мъж, с дълго наметало и ниско спуснат шлем.

Стражите са изчезнали. Ала не. Там са. Само че спят дълбок сън, легнали накуп край хладните каменни стени. Мъртви ли са, спят ли, пияни ли са? Или се преструват, че не ги виждат, Добрил цял трепери от тревожна възбуда. Ала не смее да зададе нито един въпрос. Само върви край непознатия, който мълчаливо му бе подал една наметка и шлем, подобни на неговите. В крепостното дворче няма жива душа. Поройният дъжд плющи със страшна сила по плочите. От време на време лилави светлини раздират небето и Добрил вижда под една стряха два коня. Малката порта безшумно се затваря подир двамата конници. В това време старата прислужница на Десислава за последен път прегръща и прекръства младата мома, загръща плътно наметката около стройния стан, спуща ниско качулката над челото й. Подава й с треперяща ръка канче светена вода.